Тъкмо бе влязъл из под завивките, за да спре пулсиращото ù от неспокойство сърце. Неспокойство, което бе присъщо за нея. Прегърна я и усети бясно препускащия ù пулс. Сякаш искаше... Да! Искаше да сподави този бяс,но не знаеше как.
Улисан в мисли как да я успокои, бе дочакал изгрева.
- Нима си вече буден? – с нежна усмивка го попита тя.
- Да!
И поглеждайки към нея каза:
- Гледам изгрева в две очи. Забравен миг от мен на истинска любов. Погали я. Очите ù сияеха и тя отвърна:
-Добро утро и на теб, така забравена любов!