Първа глава

Исках само едно – всичко по-скоро да свърши! Исках да потъна в невидимото и да се изгубя там. Бях много уморена от всичко.

Всичко започна преди 17 години, когато майка ми за пръв път ме видя. Казвала ми беше, че в онзи момент целият свят спрял, за да се наслади на прекрасното ми личице. Не знам доколко това е вярно, знам само как тези 17 години протекоха – еднообразно – всеки един ден, откакто тръгнах на училище, правех едно и също – отивах на училище, връщах се, учех, гледах телевизия и филми и четях по някоя и друга книга. Едно и също всеки ден. На някои може да им се стори много скучно, но за мен това бе нормално, бях свикнала, харесваше ми. Моят необщителен характер ме направи тиха, примирена с еднообразието, което изпълваше дните ми. Всичко беше наред. Разбира се, когато навлязох в пубертета, имаше дълъг период, в който се мразех – мразех лицето си, характера си, мразех всичко. Слава богу, това отмина. Настъпи година затишие, обаче това беше затишие пред буря. Сега – вече 17-годишна – в живота ми се появи нещо, което искаше да промени еднообразието. 

Помня този ден много добре, защото сутринта валеше като из ведро. Много обичах такива дни – дъждовни. Ако не трябваше да отивам на училище, бих стояла цял ден пред прозореца и бих гледала как дъждът се спуска от небето и изтрива всичко след себе си.

Училището ме зовеше, така че когато в 12.30 на обяд излязох от блок 33 в квартал Д. в София, тръгнах към метростанцията, която бе на десет минути от блока ми. Извадих чадъра cи и като го разтворих, тръгнах направо по тротоара, като се стремях да съм максимално далеч от платното, където колите се състезаваха коя ще опръска повече пешеходеца.

Стигнах до метростанцията и след като дойде метрото, се качих. Всичко беше нормално – имаше много хора – типично за обедния пик. В метрото нямаше място и затова се хванах близо до едната врата. Вратите се затвориха и влакът потегли към дестинацията си.

Пътуването не бе дълго и след 15 минути вече вървях по малката улица, която се извиваше между блоковете, зад които се намираше малката сграда на училището ми.

То бе едно от онези стари софийски училища, които някога бяха едни от най-новите и най-добрите. Е, сега също бе добро, но ново вече отдавна не беше. Моравата боя на много места бе олющена, а дограмата  на прозорците не бе сменяна от 15 години и през зимата, а дори и през лятото, в училището бе по-студено, отколкото навън. Когато бях девети клас, разбрах защо не се прави ремонт – сградата принадлежала  на общината, а университетът (към който бе училището) не искал да прави ремонт, докато общината не му продаде сградата. Общината пък не искала да продава, но не искала и да прави ремонт. С една дума никой не искаше да харчи пари за другия.

Денят беше мрачен и когато наближих портата на оградата, обграждаща училището, старата сграда ми изглеждаше като някаква изоставена порутина, която е дала подслон на тъмни същества. В слънчевите дни много често можеше да се види група ученици, насядали на парапета на стълбите, водещи към входа. Сега обаче, когато почти всички бяха в час, а и времето не бе едно от най-слънчевите, навън нямаше никого.

Вървях бавно към входа, като си мислех за днешния ден. Нямах интересни предмети и щеше да ми бъде скучно цял ден.

След като влязох и поздравих портиерката, която се славеше като пъдаря на училището, понеже винаги намираше за какво да се скара на учениците, се отправих към четвъртия етаж, където щях да имам първия си час днес – английски.

Изкачих се бавно по стълбите и когато стигнах на четвъртия етаж, видях, че има някъде към 5-6 мои съученици – някои опрели се на стената пред кабинет 405, други застанали в кръг близо до вратата. Когато се доближих до тях, поздравих някои и се опрях на стената.

Знаете ли какви ученици има сега в българското училище? Ако не знаете, сега ще ви опиша набързо типовете деца в едно средностатистическо професионално училище.

Първият тип ученици са тези, които се смятат за велики и за много забавни – това са шутовете на класа. Те се шегуват постоянно, за тях всичко е една шега. Не уважават учителите, подиграват се на „глупавите” си съученици. На тестовете винаги използват пищови и когато се стигне до срочна оценка, нахалството им е безгранично.

Вторият тип ученици са тези, които се явяват от дъжд на вятър в класната стая. За тях е характерна апатията към всичко, ставащо около тях. Това са често ученици, които по някаква причина са без родителски контрол. Вероятно ако бяха подложени на гореспоменатия контрол, тогава може би биха заприличали на учениците от първата група.

Третият тип ученици са „готините” – това са ученици, които обединяват качествата на първите две групи, като в същото време притежават едно индивидуално качество, което те кара да приемеш качествата, които притежават от гореспоменатите групи и да ги харесаш.

Четвъртият тип ученици е най-много – вечно присъстващите в час. Това са ученици, които редовно ходят на училище. Те се разделят на няколко подгрупи. Едната е съставена от ученици, които като първия тип притежават клоунски черти. Втората е съставена от ученици, притежаващи апатията на втория тип. Третата е една много ограничена подгрупа, която е съставена от ученици, които не притежават нито едно от изброените качества по-горе. Учениците от тази трета подгрупа са т.нар. „зубъри” – това са ученици, които всеки ден са в училище, учат си уроците и почти винаги получават 6.

В общи линия това е хранителната верига в българското профилирано училище. Аз ли? Аз бях най-долу в тази верига и въпреки че бяха прекарала четири години в клас, където едва петима души говореха с мен и то не много, не се промених. Никога не се промених, за да ме харесат другите. Никога. Не знам дали това е добро или лошо качество, но аз изградих една преграда между мен и целия свят. Моята срамежливост ми помогна в голяма степен за това. Но, пак казвам, не знам дали това е лошо или не? Не станах някаква глезла, която се интересува само от външния си вид и от момчета. Много мразех такива момичета. Сестрата ми е горе-долу такава, но по-късно ще разберете повече за това. С една дума аз правех всичко онова, което един средностатистически тинейджър в 21 век не би правил. Затова не очаквайте, че по-надолу ще прочетете нещо от типа на: ,,вчера ходих до мола и не си намерих блузка, която да ми харесва’’ или пък ,,снощи препих и не знам какво съм правила’’. Не очаквайте никакви истории за училищни романси с всяко момче в училището. Това, което ще прочетете по-надолу, може да ви се стори напълно непознат живот за вас, ако сте сред популярните в училището, ако пък сте като  последната подгрупа на четвъртия тип, ако сте като мен, тогава тази история ще ви се стори позната, защото ще се познаете в нея.