- До кога ше е така, мале? Няма ли за тях някой по-якичък, па да ги подпретне с една дряновица, та да видат тогаз?
- Ей, ей, по-тихичко, че ако на чуят, живи няма да сме!
- А бе и сега сме кат мъртъвци. Живейм и едвам дишаме.
- Недей да рачиш така, сине! Нъл знайш? Търпиш, търпиш и накрай не мойш. От туй ше излезе нещо. Ама, да не навреди на никой. Нъл сме люде, а секи отговаря за себе си. Кой, квото е посел, таквоз ше жъне. Нъл я знайш тая приказка?
- Тъй е, мале. Нищо не остава празно в тоя свят. Ей на, тургаш вода в празното менче и то са пълни. Някой път са препълва и водата тече навън. Тъй и с людете. Търпат, търпат и накрай не могат да изтърпат. Се някогаш, някой ше си иде. И това ше са те. Ония, дето имат ного и са забуравили за другите. Просяци ги наричат, знайш? А що просят? Щото нямат. Ако имат, тъй ли ше е? Сит на гладен не вярва.
- Сине, сине, ного си умен, сине. Ощ си млад и зелен, а толкоз ного знайш.
- От книгите е, мале. От тях челяк ного са учи.
- Де да бях и аз кат теб. На времето нямаше школо. Нямаше кой да ма научи на четмо и писмо. Дядо ти беше неук челяк. Такъв си и остана. Но инак беше ного мъдър. Кви умни мисли му идеха! Думите му са редяха кат песен. Де да беше туй време, когаш има школо. И писател можеше да стане от него.
- Сичко с времето си. Знайш ли, мале? Ако сакаш, мога да та науча на четмо и писмо. Знайш ли кво? Иде ми на ум, че ако има повеч люде кат теб, да направим тъй, че да са учат другите, които сакат. Поне да могат да броят и смятат. Който има дюкян, трябва да мине тоз изпит. А секи, който има китап, мож на другите да помага, да ги учи.
- Умен си, сине. Нъл завърши колежа Св. Кирил и Методи?
- Секи мож да го завърши, стига да желае и учи.
- Сяко нещо с времето си, сине. Сега умът ми е на другаде.
- Където и да е, за четмото и писмото винаги има време. Тогаз светът е отворен за теб. Сичко е в ръцете ти. Знайш книгата и четеш. Ето, за туй ми е думата.

Следва продължение.