- До кога ше е така, мале? Няма ли за тях някой по-якичък, па да ги подпретне с една дряновица, та да видат тогаз?
- Ей, ей, по-тихичко, че ако на чуят, живи няма да сме!
- А бе и сега сме кат мъртъвци. Живейм и едвам дишаме.
- Недей да рачиш така, сине! Нъл знайш? Търпиш, търпиш и накрай не мойш. От туй ше излезе нещо. Ама, да не навреди на никой. Нъл сме люде, а секи отговаря за себе си. Кой, квото е посел, таквоз ше жъне. Нъл я знайш тая приказка?
- Тъй е, мале. Нищо не остава празно в тоя свят. Ей на, тургаш вода в празното менче и то са пълни. Някой път са препълва и водата тече навън. Тъй и с людете. Търпат, търпат и накрай не могат да изтърпат. Се някогаш, някой ше си иде. И това ше са те. Ония, дето имат ного и са забуравили за другите. Просяци ги наричат, знайш? А що просят? Щото нямат. Ако имат, тъй ли ше е? Сит на гладен не вярва.
- Сине, сине, ного си умен, сине. Ощ си млад и зелен, а толкоз ного знайш.
- От книгите е, мале. От тях челяк ного са учи.
- Де да бях и аз кат те ...