- Седни, сине! Седни тук, на канапето! - подкани Керана.

   Павлето леко се приведе и седна. Жената прекоси одаята и излезе.  На вратата се показа Вяра, с поднос в ръце. В него се виждаха три  стъклени чинийки, със сладко от череши. Не бяха забравени чашите и каничката с вода. Имаше и шишенце с вишновка. 

   Момичето се приближи до него. Постави подноса на масичката до дивана и седна. Той допря ръцете си до лицето ù, и  я погали, след което я притисна до себе си  и  нежно я целуна.

- Вяра, дошел съм да ти река, че отивам в чужбината да уча - едва чуто изрече той.

Вяра сведе глава и очите и се напълниха със сълзи.

- Истина ли думаш, Павле?

- Заминавам, Вяра. Сакам да уча. Учен челяк да стана - писател . За  людете ше пиша, за нащо време.

- Жал ми е, Павле, че няма да са видим. А аз си мислих...

- Тъй е. Понякогаш челяк не знай какво ше стане с него.  Ето и аз.

- Ох. Нога ми е жал! Дъл пак ше са видим? Ако идеш в чужбината, мож да найдеш друго моме и да останеш там.

- Не. Ний с тебе ного са любим и кат се върна, ше са земем. А  и ти не ма забуравяй!

- Как да та забуравя, Павле? Ше та чакам, колкото време да та неме. Ше ида в школото,  на маленките да преподавам. И ше си мисля за теб.

В този момент се показа Керана.

- Мале, мале, ма. Павлето ша иде в чужбината да учи. Писател ше става.

- Бравош, Павле! Туй е добро. Учен челяк ше станеш.

- Тъй е, стрино Керано. Кат са върна, с Вяра ше са земем.

- Знам, знам. Ти си арно момче и щом си рекъл. И  когаш ше тръгваш, Павле?

- Утре, с трена. - А ти, Вяра, ше та чакам там, да си речем сбогом!  Сега  си тръгвам, че утре път ма чака.

Павлето допи  вишновката и стана. Вяра тръгна с него и го изпрати до портата.

- Лек път, Павле! Утре нема да дойда, щото ного ми е тъжно. Хайде, сбогом!

    Тя се притисна до него и една една сълза се търкули по лицето ù.