- Седни, сине! Седни тук, на канапето! - подкани Керана.
Павлето леко се приведе и седна. Жената прекоси одаята и излезе. На вратата се показа Вяра, с поднос в ръце. В него се виждаха три стъклени чинийки, със сладко от череши. Не бяха забравени чашите и каничката с вода. Имаше и шишенце с вишновка.
Момичето се приближи до него. Постави подноса на масичката до дивана и седна. Той допря ръцете си до лицето ù, и я погали, след което я притисна до себе си и нежно я целуна.
- Вяра, дошел съм да ти река, че отивам в чужбината да уча - едва чуто изрече той.
Вяра сведе глава и очите и се напълниха със сълзи.
- Истина ли думаш, Павле?
- Заминавам, Вяра. Сакам да уча. Учен челяк да стана - писател . За людете ше пиша, за нащо време.
- Жал ми е, Павле, че няма да са видим. А аз си мислих...
- Тъй е. Понякогаш челяк не знай какво ше стане с него. Ето и аз.
- Ох. Нога ми е жал! Дъл пак ше са видим? Ако идеш в чужбината, мож да найдеш друго моме и да останеш там.
- Не. Ний с тебе ного са любим и ка ...