Дивият кестен правеше сянка. Два дорести коня кротко стояха до него. Единият ближеше гръбнака на приятеля си. Слънчев лъч близна ноздрите на по-якия и той заудря с копита. Неспокойно закръжи около дървото. Белезникава пяна пролази от ноздрите му. От хана излезе якичък българин и се запъти към конете. Бръкна с дясната си ръка в джоба на шаечния си панталон и извади малка, кожена торбичка и започна да брои наполеоните, които бяха в нея, и наново я пъхна в панталона си. Спря за малко, щръкна с пръст и влезе в дюкяна на сарафина евреин Коен. Кантората му беше тясна, прашна и душна. Виждаше се изтърбушен стол, масичка със стар брой вестник "Таласъм", на стената висеше поизбеляла вече картина, на която пищната красавица беше оплюта с мухи. Сарафинът надминаваше шейсте. Беше нисък, с авторитетно коремче. Печелеше добри пари. По това време на мода бяха книжките. Когато пътуваха, търговците ги носеха със себе си. Не отиваха в Народната банка, защото имаше куп формалности.
Якичкият подаде торбичката на Коен. Той я пое в ръка, извади наполеоните и започна да ги брои. С широкия, плосък молив написа разни числа върху амбалажна хартия, вдигна глава и рече:
- Ше ти зема по-малко от ажното, артлик! Дай двайсет!
Той преброи двайсет и върна торбичката на якичкия.
- Остани си с здраве, господин Коене.
Обърна гръб и излезе през капията.
Павлето наблюдаваше мълчаливо и лека усмивка се появи на устните му. Изправи гордо глава и като воин-победител забърза надолу. Загледа се към тясната улица и забеляза комисионните кантори и складове за колониални стоки. Чаршията носеше името Малкия безистен. Между високите здания, които затуляха небето, той зърна кафенето на Себух и се запъти натам.
- Къде тъй рано, Павле? - чу се гласа на арменица.
- Ей, на, отивам в печатницата.
Момчето ходеше в печатница "Единство", за да се учи от старите печатари. Знаеше четмото и писмото, а сега беше решил да расте нависоко.
- Влез де, влез де! - подкани го Себух.
- Бързам, бай Себух, че ей на, слънцето вече са види. Майсторът ше ма гледа накриво.
Арменецът и тази сутрин беше дошъл по тъмно. Стъкна огъня в оджака и стопли водата.
Канторите и магазините един след друг отваряха врати. Себух от сутрин до вечер разнасяше дъхаво кафе с инкрустирана сребърна табла, на която се виждаха два лебеда, вплели човки. Наоколо ухаеше приятно. Над чашите се виеше жълтеникава мъглица. Погледите на хората се премрежваха от удоволствие, когато отпиваха глътка кафе.
Павлето махна за сбогуване и тръгна надолу. Стигна до Астраджийския хан и спря. Преди Априлското въстание го държаха двама перущинци Стоян Илиев и Калофер Спасов. Бяха големи родолюбци. Участваха в борбата за освобождение. Тук нявга складираха оръжието и по тайни пътища го изпращаха в Перущица на Спас Ганев и Петър Бонев. Сега ханът беше собственост на Агоп Хидлиян. Той беше добър човек, приказлив, познат с пословичната си чистота. Ханът имаше двайсет стаи за пътниците и пет яхъра за добитъка.
Срещу него беше търговската гостилница на бай Георги. Той беше голям афчия- гостилничар.
През малкото разкривено прозорче, момчето зърна светлина, която проникваше едва-едва.
Следва продължение
© Мария Герасова All rights reserved.