Нямаше следи в снега. Нямаше пътеки, за да знам накъде да поема. Тръгнах през нищото, просто така. Без да знам дали в този момент погрешно вървя. Имаше само силен вятър и непрогледна мъгла. Очите си стисках затворени. Пазех ги от студа. Спасявах ги от слепота. Душата ми само с повреден компас ме провеждаше напред. Вярвах на нея, имах нужда от усет. В началото стъпвах тежко, бързо се движех в злокобно и бяло пространство. После... После силата се парализира. Желанието да надмогна природата се сви на кълбо и остана в джоба. Скованите длани напразно търсеха плам топлина. Очите, затворени, събудиха се и разбраха за една вътрешна слепота. Бяла. Бяла беше моята заблудена душа. Бели бяха моите спомени. Бели бяха чувствата непрогонени. Бяха. Бяха, а после пустинята на снега ми показа, че всичко е просто мираж белота. И, духнеш ли към него просто с уста, на малки снежинки се разпръсва тази илюзия заскрежена. Илюзия. Илюзия беше цялата зима. Имаше си даже форма и име. Красива, истинска, непроменима насищаше душата гладна, неутолима. И месец подир месец в тази зима, трън след трън забиваше в зениците невидими. Докато - ето: уж с повредения си компас успях от бялата пустиня, през заледената и стръмна планина от грешки да премина и дишам. Дишам и без глупави, без безименни илюзии аз живея. Раните си кърпя с помощта на тръните. Добри игли за кръпки са били! Лекувам минаваща слепота, мехлем от истини и щипка свобода полагам с пръсти – извори на топлина. А бялата илюзия… Тя вече е в статут алюзия на минало несвършено. Отиде си, но още тайно ù махам. Понякога за сбогом, но понякога, дали по навик, и за здравей. Отиде си зимата. Отново идва пролетта. Напролет всичко идва ново, събудено за нов живот. Сега протягам се и сънено е още всичко в мен. Събуждам се от зимната летаргия и, струва ми се, месеците на покой били са само кинолента на кошмар. Седя на припек. Със Слънцето флиртувам, не с Луната. То гали в мене сетивата и топли, и разгаря в мен жената. Да, дишам! Шумно се и смея. И хапвам сладкиш със малини. Не, няма да бъда егоист. Но не бих ти дала вече от него. Споделям го вече само с лятото миналогодишно. Снегът се стопи, а с него и ти.
Пролет е!
© Ивелина Емилова All rights reserved.