Нямаше следи в снега. Нямаше пътеки, за да знам накъде да поема. Тръгнах през нищото, просто така. Без да знам дали в този момент погрешно вървя. Имаше само силен вятър и непрогледна мъгла. Очите си стисках затворени. Пазех ги от студа. Спасявах ги от слепота. Душата ми само с повреден компас ме провеждаше напред. Вярвах на нея, имах нужда от усет. В началото стъпвах тежко, бързо се движех в злокобно и бяло пространство. После... После силата се парализира. Желанието да надмогна природата се сви на кълбо и остана в джоба. Скованите длани напразно търсеха плам топлина. Очите, затворени, събудиха се и разбраха за една вътрешна слепота. Бяла. Бяла беше моята заблудена душа. Бели бяха моите спомени. Бели бяха чувствата непрогонени. Бяха. Бяха, а после пустинята на снега ми показа, че всичко е просто мираж белота. И, духнеш ли към него просто с уста, на малки снежинки се разпръсва тази илюзия заскрежена. Илюзия. Илюзия беше цялата зима. Имаше си даже форма и име. Красива, истинска, непромен ...