Просто инсулт...
- Дай да изчистя още едно кринче с ориз, чедо! – подвикна баба Станка подир внучката си.
Старата жена страдаше от артрит. Приличаше на пречупено, чепато дърво. А когато се замъчеше да прави крачки, подпряна на двете си патерици, хрущеше като разцепена от мълния престаряла елха. Отдавна не можеше да свива китките си, те бяха станали неподвижни. С крайни усилия, все пак успяваше да направи по нещо с изкривените си пръсти. Я ориз ще изчисти, я шал ще изплете… На младини не само тичаше, а направо летеше. Останала рано вдовица, работата и детето нея чакаха. За сина си тя бе готова на всичко. Заради него се трудеше до изнемога. Изучи го, задоми го, а като му се роди дете, започна с радост да помага в отглеждането на внучката си. Семейството на сина ù сега осмисляше нейния живот.
- Почакай малко, бабо, закъде си се разбързала! Цяла тава с изчистен ориз има, защо ни е толкова? – докато старицата да се накани да каже нещо, младото момиче затръшна вратата зад гърба си.
Баба Станка въздъхна и бавничко се изправи до прозореца. Загледа се.
Почувства ръцете си като пясъчен часовник, през който изтича времето - следзалезно, предесенно… Загледа се в очертанията на планината - уморена камила, която скоро полегна в обятията на мрака. Дочу предсънна лястовича песен. Последна…
В мига до пълната тъмнина някой я потърси. Нужна му бе нейната помощ:
- Бабо, сплети косата ми, ти най-добре го можеш! – не бе усетила кога внучката е влязла и кротко е приседнала на столчето, до нея.
Почувства се полезна и отложи края. Засега…
Но утрето не я радваше. Вече не го очакваше с нетърпение. То изгризваше малкото останало ù време.
Този ден старицата си приготви кълбо с вълнена прежда и две куки. Ставите непоносимо я боляха, но напук, тя заплете поредния шал. „Все на някого ще потрябва през зимата“ – мислеше си тя и упорито обръщаше бримка след бримка. Тъй я завари сина ù. Влезе самоуверен, а след него се подаде снахата.
- Ох, мамо, защо се мъчиш, на кого са му дотрябвали твоите шалове? – рече тъй, между другото, сетне хвана жена си за ръка и я поведе към терасата.
- Като се загуби мама, ще вградим балкона към стаята, ще я разширим, ще бутнем и онази стена, към дневната. Тук ще стане просторно, красиво…
Баба Станка се олюля. Сетне онемя. На другия ден кротко издъхна. Просто някакъв си инсулт…
© Росица Танчева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Пак казвам - Това е изключителен разказ с огромен психологичен заряд.
-
Много трогателен разказ, Роси!
-
Страхотно! Хваща за гърлото... Браво, Роси Умееш го!
-
Пак съм тук...
Особено актуално е и сега... и ще бъде, докато...
Дали ще има това, след "докато"...
Добрата дума... добротата... да вярваме, че ги има, щом има и такива творби... -
Права си, Иржи, добрата дума е тази, която влива сили на възрастния човек. Лати, Роберт и Иржи, благодаря за прочита и изказаните мнения!
-
Как не съм видяла този изумителен разказ навреме!По известни причини прочетеното много силно ми въздейства!От позицията на възрастен човек ще кажа"Млади хора,възрастния човек няма толкова нужда от храна,колкото от добра дума,от това да бъде с нещо полезен!Всичко казано приема емоционално и като упрек!И "невинните" намеци,че той пречи го убиват моментално!Просто инсулт!!!-Изречение с огромно съдържание!!Браво,Роси!!!!
-
Леле, краят ме разби
. Както си четях една обикновенна история за възрастна жена, която си отива кротко, се получи нещо...жестоко. Като кинжал в сърцето. Хубаво е когато прочетеш нещо, което така силно да въздейства и събуди силна емоция в едно изречение и половина... -
С думите можем да убием, но можем и да възкресим...Нужни са меките и топлите думи... С тях да завиваме ближния!...
Разказът ти е тъжен и истински, Eia!
Хубава и творческа вечер! -
Безжичен и Елена, благодаря! Прав си, Безжичен - нужни са тези думи, които могат да лекуват.
-
С кратките форми си на "Ти"
Признавам си, много ми хареса.
Може би защото прозата ти е поетична, както споделят тук и другите прочели...
Отдавна не бях те чела, пропуснала съм доста, но ще наваксам.
Поздрав и от мен!
❤ -
Няколко пъти съм го чел. Много добре разказано (наистина с поезия в прозата), а жестокостта на думите и тяхната способност да убиват е потресаващо реалистично показана.
Но и точно обратното е вярно - способността на думите да лекуват!
Тези, вторите... са нужните, нали? -
Исмаил и Роси, благодаря ви за прочита!
-
Вълнуващо, тъжено, истинско !
-
Кратък; съдържателен, реалистичен и силно въздействащ разказ! ...ръцете си като пясъчен часовник.... полегнала камила в мрака...-поезия в проза, поздравления, Роси!
-
Благодаря за отзива, Нина!
-
Роси, много силен разказ! Разстроих се, признавам. Много хубав изказ и тъжно...
-
Силви, Кети, благодаря! "Лошотията убива хората, не болестите!" Колко си права, Кети...
-
Настръхнах! Много силно и същевременно реалистично и тъжно. Поздрави, Роси!
-
Разказът е много силен, особено финалът, финалът... мнозина умират само от една-едничка грозна дума. Лошотията убива хората, не болестите!
-
Ех, Младене... Не ми се иска да си прав... Благодаря за прочита и изказаните мисли!
-
Добре, че се отървала бабата. Все повече си мисля, че най-важният талант е умението да напуснеш този свят навреме. При всички случаи дори и едното безвреме е за предпочитане пред старостта, когато на гавра могат да те подложат дори и собствените ти деца. Реалистично и замислящо разказче! Поздрав, Роси!
-
Не ми се искаше да пиша на тази тема, но ми беше много тежко, защото наистина така живеят и умират нашите родители. Точно го е казал Ranrozar... На всички сърдечно благодаря за прочита и разбирането!
-
..."уморена камила,която скоро полегна в обятията на мрака."-това сравнение казва всичко.Останалото е анекс (притурка)към един отруден до изчерпване живот.
Просто инсулт!
Ето как живеят и умират нашите родители.
Силна проза!
Поздравление,Росица! -
Тъжно, истинско... Прииска ми се да прегърна тази жена. Да се почувства нужна и обичана. Когато образите оживяват и изпитвам чувства към тях - знам, че произведението е хубаво. Поздрав!
-
Силно ме хвана за гърлото. Поздравления!
-
Тръпки ми полазиха на края ...страшно е да чуеш такова нещо в края на живота си...!!! Хубав разказ и зная, че и такива хора има по света, че и познавам някои с каменни сърца. Поздравления за този разказ.🌺
-
Росенце...
-
Доплака ми се, Роси!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
