Толкова много обичам, а не искам. Ходя, мисля и мечтая а може би сънувам. И копнея, плача да усетя щипещите снежинки, да попия цветовете, да усетя лъчите, да вдишам от дъха на вятъра, да докосвам чувам, помирисвам, вкусвам всичко което си ти. Но вместо това просто псувам, блъскам, пия и понякога сънувам.

Когато съм до теб те усещам като болка и отрова, а когато е няма и не усещам аромата ти ми липсва въздух, лъчите са далеч.

Пролет, лято, есен, зима, болка и любов...

странна отвара, поддържаща живота, убива пеперудите във мен и аз съм просо сянка ходеща след теб.

Аз виждам бяло живо и прекрасно а ти черно полумърво и ужасно.

Мразя да обичам, искам да заспя завинаги, в съня ми, къдео ще сме само аз и ти.

Виждам го ясно и чисто като кристал, чисто като душата ти, наранена и жестоко обичаща, чисто като очите ти, макар и изпълнени с омраза по странен начин пак с чисти.

И го виждам пролет, лято, есен, зима... И аз.

Проле ти - израстваща лилия в ръцете ти, в бяло. Помирисвам, усещам, мечтая за аромата, да ме погали, докосне, целуне пролетта, макар и с груби ръце.

Лято ти - лъчи по тялото ми, пясък под краката ми, и пак мечтая, конеж, даже псувам за този копнеж, лъчие мамка му прогарят кожата ми, в нежност, болка и любов.

Есен ти - Виждам как в очите ти листата падат, и по пътя към земята те изгарят. И пак този копнеж, желание, надежда. Усещам го в нозете, колената и нагоре. Аз изгарям, просто поредното листо.

Зима ти - усещам как игли пробождат цялото ми тяло. Бяла вяра, бяла смърт.. Бял сняг.. Не! 

Притисни ме, целуни ме, нарани ме силно преди да тръгнеш, заради копнежа, страстта... Чакам, викам, обичам, мразя и умирам гола... В прегрътката на снега.

Да сега, това е мига.

Надежда, разочарование, обич, омраза.

Бялото и черното.

Искам просто да сънувам.