zelena (Силвия Райчева Сеймира Дони)
65 6658
May 19, 2012, 1:57 AM

Прозорецът 

  Prose » Narratives
2016 0 61
13 мин reading

 

 

Вдъхновено от фотографията „Коте зад стъкло” на Ирето http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=277947

 

 

 

Невзрачната двуетажна къща беше като срамна кръпка между новопостроените лъскави сгради на тихата уличка. Дворът тънеше в зеленина, притисната от високите зидове на съседите. Всяка пролет филизите плъпваха навътре и пощурели от дъждовете заличаваха следите от миналото на китна градина. Бръшлянът превземаше изронените до тухла стени и криеше разрухата на сградата. Излющените прозорци, с потъмняло от влагата разсъхнато дърво, бяха облепени с амбалажна хартия. Само един на първия етаж изглеждаше различно. Избеляла, продрана завеса прихваната само в краищата, висеше като парцал зад мръсното стъкло. Този прозорец беше единственото още гледащо око на този дом.

 

Развиделяваше се. Котаракът изви тялото си в дъга, протегна се и с мъркане се пригали в посребрените коси. Трепереща старческа ръка го помилва и отметна завивката. Васа се надигна, свали крака от леглото и нахлузи чехъла. Взе подпрените на стола патерици и бавно се изправи. От тежестта на тялото ù болката затуптя в подпухналия, морав крайник.  Политна,  но се задържа на коляното на ампутирания, опряно в леглото. Мил скочи на земята и застана до вратата – чакаше я.

От години не беше слагала протезата. Нямаше смисъл за разстоянието от дневната до кухнята и банята в съседство. Не помнеше кога за последно прекрачи прага на входната врата. Отваряше я веднъж месечно на жената, която ù носеше пенсията. И малко по-късно още веднъж, за покупките от същата жена - пазаруваше ù срещу известна сума. Преди време, пак тя ù предложи да почиства периодично жилището. Васа прие - всичко беше потънало в мръсотия и наплъстен прах. Помещенията, които ползваше, светнаха, нo след този първи път, на въпроса ù кога, Васа все отговаряше уклончливо.  Обичаше чистотата, в едно друго време беше маниачка по отношение на хигиената, но тази жена през цялото време не спря да говори и да разпитва, а Васа живееше в мълчание.

 

Съвсем в началото тишината я лекуваше. Изживя кошмара отново и отново, и отново... Преживя го, но тишината увисна като котва и я повлече. Обикаляше смълчаната, празна къща и плачеше. Подменяше цветята във вазите, приглаждаше каренцата, опъваше невидими гънки по леглата и пак плачеше. Минаха месеци, времето не лекуваше самотата ù, но се появи въпроса „защо”. Първото „защо” беше отчаяно приплакване. След седмици се превърна в ропот, накрая се вклини, чакащо отговори. Появиха се, мигновени като проблясък. Васа долови контурите на непознато свое лице. Поглеждаше го и ужасена извръщаше глава, но посято семето покълна, пусна корен и задълба. Някак изведнъж Васа се видя от друг ъгъл и самосъжалението изчезна. Спря да плаче. Продължаваше да се грижи за къщата и градината, но без  пословичната си педантичност. Излизаше само при необходимост. Навестяваха я приятелки, разсейваше се за няколко часа, но след тръгването им мисълта, че се връщат при някого, а тя отново е сама, я съсипваше. Спря да ги търси. Вкорененото в природата ù „винаги изрядна” се обезсмисли - с дни не се поглеждаше в огледалото. Затвори се за света. Спря да вдига телефона, докато накрая той окончателно млъкна.

 

Прегоряха багрите на есента. Беше мъгливо октомврийско утро. Васа обиколи градината и седна в беседката. Спомените за ония далечни лета, в огласената от смях и глъч градина заприиждаха като прилив... децата, Сашо, приятелите. Мъглата изтъня. Васа огледа свлечената шума и изпочупените клони от бурята, която вилня преди няколко нощи. Влезе в къщата, сложи протезата, напълни термоса с чай и  излезе на двора. В късния следобед заваля, но Васа беше приключила. Преди да превърти ключа, погледна старателно почистената до голо градина и си каза: „Това беше за последно”.

 

Васа все по-трудно съжителстваше с другото си лице. Ненадейно изникваше и я предизвикваше, заседнало в непоклатимо очакване. Изтриваше го, но то търпеливо и методично дълбаеше и гъгнеше като тътен, напомняйки за себе си.

 

Зимата влетя. С размах насити поносимия студ на изминалия ден и скова всичко в лед. Прехвърчаха снежинки, но вятърът ги разпиляваше – бяха само предвестници на очакваното бяло.

Виелицата ожесточено блъскаше в прозореца клоните на смокинята. Васа се събуди и не можа да заспи повече. Разбра, че е дошло време за срещата. Качи се на втория етаж, замисли се коя врата първо да отвори...  Влезе в спалнята. Седна пред огледалото и се вторачи в отражението на прегърбената старица. Дълбоките нарези на бръчките започнаха да изтъняват и чезнат. Заедно с тях и белезникавите петна - клеймо на старостта. Увисналите клепачи се изтеглиха и откриха сиво-сини ириси. Тънките, бледи устни се уплътниха, наляти с пастелно розово. Бялата, изтъняла коса попи цвета  на мокър лешник и се разпиля в живи, лъскави вълни. Неустоим, магнетичен поглед и дискретна усмивка завършиха красивото лице.

 

Разнесе се спокоен, но убедителен глас:

- Познавате преценката ми. Ще бъдем единствени дистрибутори за страната. Гарантирам подписването на договора!...

Това беше първата видима стъпка, която преди близо четиридесет години отвори пътя на Васа за растеж и кариера. Невидимите започнаха още с постъпването ù на работа. Умна, амбициозна, упорита и без скрупули, тя три години целенасочено подготвя почвата за великанската крачка, с която доказа качествата си.

 

Отново гласът - хладен, изпълнен с досада:

- Изморена съм, Сашо.

- Липсваш ми, мила. Работата ти и тези пътувания... отдалечават те.

Усети стаената му болка и копнеж, но не последва отговор.

 

Все по-рядко вечеряха заедно. Вече и почивните ù дни бяха планирани за делови ангажименти. Грижата за децата и домакинството беше изцяло върху Сашо. Не го приемаше като бреме, а и с жалката си заплата не би могъл да им осигури живота, който имаха благодарение на Васа. Примири се и мълчаливо се отдаде на нуждите на семейството си. По това време спряха да се събират с приятели. Васа все я нямаше, а без нея не беше същото. Когато Сашо се разболя, Милена, дъщеря им, беше на девет, а Иван, синът, на седем. В началото Васа прие болестта му като неудобство, което натовари до краен предел разчетения ù до минута ден. След изследванията се установи, че му остава по-малко от година живот. Нещо жегна тогава Васа и стопли  охладнялото чувство.

На трийсет и четири овдовя. След погребението се наложи да избира между децата и работата си. Не можеше да се откаже от работата – беше в апогей. Срещу прилично заплащане нае пенсионирана учителка и реши проблема с децата. Динамичният ù живот не я остави дълго да скърби.                                                                

 

Старицата пред огледалото приведе рамене и изхлипа... С лека ръка беше задраскала най-ценното. Стана, приближи леглото, помилва възглавницата, на която спеше Сашо, и прошепна „Прости ми, Саше!” Олюля се, едва преглътна буцата в гърлото и излезе.

Тежестта на спомена я смаза, но трябваше да стигне до края. Отвори стаята на Милена. Кротка тъга свали товара и я прегърна утешително. Васа взе албума и го разгърна.

Щастието я гледаше през сини като метличини очички. Усмихваше се, гукаше, с розови пръстчета докосваше лицето ù... Две години по-късно лъчезарното бебе стана кака.

Миленка гледаше изпитателно грижите на мама и тати около братчето и по детски ревнуваше. Беше в детската градина, когато мама започна много да работи. Късно вечер, макар и в леглото, чуеше ли входната врата, скачаше и тичаше по стълбите с разперени като криле на птиче ръчички, за прегръдка. Когато тръгна на училище, вече беше свикнала мама да я няма и спря да пита кога ще се върне. После тате си отиде, а мама нищо не правеше като него. Обикна Мария, учителката, която се грижеше за тях, но и тя си отиде - бяха пораснали. Можеха сами да ходят и се връщат от училище. Винаги разполагаха с пари. С Ванко си купуваха всичко, каквото им се прииска. Как им завиждаха децата... Защото не разбираха колко е хубаво да се прибереш от училище, вкъщи да мирише на вкусно и... някой да те чака. Беше красива абитуриентка. Покорно следваше пътя за бъдещето, който майка ù чертаеше. Вече абсолвентка, нещо се пречупи в Милена. 

За първи път в живота си се опълчи на Васа:

- Не, мамо! Няма да работя във фирмата ти!

Започна работа като касиерка в театъра. Васа обезумя, вкъщи не се живееше. Милена не издържа на натиска и си намери квартира. Вече на входната врата се обърна към майка си:

- Не ти се сърдя, мамо – понечи да я прегърне, но Васа се дръпна.

- Сега ще разбереш какво е реалният живот, госпожице! Давам ти месец, за да размислиш! След това този дом е завинаги затворен за теб – блъсна вратата и се разплака от яд.

 

Година и половина по-късно Милена ù звънна по телефона.

- Здравей, мамо!

- Здравей – овладя трепета в гласа си. – Слушам те, Милена!

- Заминавам за Италия, мамо. Не зная кога ще се върна. Искаш ли да се видим?

Мълчание... жестока борба... Гордостта ù победи.

- Желая ти късмет и щастие, Милена! – сърцето ù се сви, но нараненото его изплющя като камшик. – Забрави този телефон, нямаш вече майка!  

 

Притисна албума до гърдите си, сви се и заплака като изгубено дете, и пожела края.

 

- Не, драга, още не сме свършили! – чу съвестта си. - А и смъртта беше до леглото ти след катастрофата, но ти неистово се вкопчи в живота, заради онзи мъж. Знаеш вече, обичаше парите ти и когато ги източи, те заряза. Резонно по твоите критерии за морал. Наясно си как натрупа капитал, преди да създадеш своя фирма. Да, обичаше го, но за него вече беше застаряваща, ревнива кучка, инвалид при това. Само още една врата, за да видиш копието си в наситени краски.

Васа като хипнотизирана се надигна и последва гласа. Приближи стаята на сина си, причерня ù от спомена. Плахо отвори и застана на прага, не посмя да влезе.

 

Очите на Иван бяха същите като нейните, погледът беше различен - проницателност и хладнокръвие в нейните, беше пресметливост и безскрупулна жестокост в неговите. Опита да види малкото щуро момченце, което все си ходеше по белята. Не можа. Нещо дълбоко заровено се опитваше да изплува на повърхността... Гнездото! Беше го забравила.

- Но не и той! – обади се гласът. - Като дамга от жигосване остана в него. Спомни си как те погледна!

И Васа си спомни.

- Мамо, моля те! Моля те, мамо, недей! – сълзичките извираха и криволичеха като ручеи по отчаяното му личице.

- Стига, Ванко! Виж какво правят, всичко са оцвъкали.

С няколко удара рушна гнездото. Двете лястовичета изписукаха и тупнаха на земята онемели. Тогава не забеляза, но сега съвсем ясно видя искрицата омраза в погледа на...

- ... петгодишния ти син. После донесе коте от улицата, но ти го изхвърли. И за куче колко те молеха с Милена?!

Като халки на тежка верига пред Васа се занизаха случки за отказите ù, които са го променяли, стопявайки вродената му милост. Осъзна, че пак тя беше причината да не идват деца у тях – не искаше да цапат. Никога не разбра кои са били приятелите му и имал ли е изобщо. За разлика от Милена, Иван не само, че не блесна в училище, напротив, беше ленив и все в групичката на привиканите при директора. Когато поотрасна, знаеше, че каквото и да стори, мама ще оправи нещата. Вече тинейджър, наглостта и безотговорността му често изкарваха от релси Васа, но тя се успокояваше, че като мине пубертетът, ще влезе в пътя. Докато чакаше да прескочи тази възраст, решаваха конфликтите финансово. Привидно слушаше майка си, докато получи каквото иска. После отново - издънка, наказание, изтърпяване и реверанс от мамчето за покорството. Избута средното образование. Не му се работеше какво да е, а Васа не можеше да го вземе при себе си, щеше да срине авторитета ù.

 

- Нищо не става от теб! – изкрещя му след един скандал.

 

Тези ù думи издигнаха непробиваема стена между тях. Беше арогантен и циничен. Припламващите искри на агресия загнездиха във Васа парализиращ страх. Знаеше, че е оправдан и потръпваше. Даваше му парите, които иска, и мълчеше. По това време живееха заедно с Марин - „мъжът на живота ми”, както обичаше да го нарича. До известна степен, присъствието му беше бариера за държанието на Иван. Последва катастрофата, после фалитът. Марин си отиде и Васа остана сама с и срещу Иван. Продаде всичко, което имаше някаква стойност. Първият месец, в който трябваше да се справят само с инвалидната ù пенсия, я удари за първи път. Вече нямаше спирачка. Колкото повече ги натискаше мизерията, толкова по-жесток ставаше, до онази последна вечер.

Свлече се на пода, не можеше да си поеме въздух, плачеше с глас... Ужасът се върна.

Крясъци, юмруци, кръв, ритници... нечовешка болка...  полицаите, които го отвеждат... болницата.

 

На следващия ден я известиха за процедурата:

- Задържан е с 24 часова мярка за неотклонение. Не е нужно да повдигате обвинение. След установената тежка телесна повреда държавата е обвинител. При определени обстоятелства, само Вие можете да прекратите съдебното производство. Имате време да помислите.

- Просто не искам да ме доближава – изхриптя, задавена от сълзите – докато съм жива.

 

Когато се съвзе, нощта я нямаше. Утихналият вятър рееше снежинките,  светът беше побелял. Спокойствието попи във Васа и я омиротвори. Същата сутрин видя през прозореца подхвърленото до портичката шарено коте. Наметна се и излезе. Понечи да го помилва, но дръпна ръка – гнусеше се от животните. Затънало в снега, трепереше от студ и безпомощност и мяукаше отчаяно. Очите му я молеха. Не издържа и го взе. Живата сгушена топлинка я усмихна. Тогава, в онова бяло утро, Васа се прости със самотата и въпроса „защо”.

 

Болката се разнесе. Облегна се на патериците и тръгна към кухнята. Мил я последва.

 

След закуска му отваряше вратата към градината и сядаше да почете. На обяд пускаше телевизора, за да чуе новините и веднага след тях го изключваше. Следобедът беше посветен на албумите със снимки. Мил се настаняваше до нея и дремеше. Надвечер, докато го чака от разходката му в двора, си приготвяше  вечеря. Обичаше стъпките на здрача, подгонили поредния ден. Сядаше в протрития фотьойл и връщаше лентата на миналото. Следваха късните новини, а после тишината на нощта, до сутрешното пригалване на Мил. 

Той виждаше света в черно-бяло, тя в сиво – синхронна гама. Живот или вегетиране и „Колко ли още?” се питаше примирена. Поглеждаше прозореца, единственото още гледащо око на този дом и просто чакаше края...

© Силвия Райчева Сеймира Дони All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??