ПРЪСТЕНЪТ НА КЛОШАРЯ
... Ке се престорам на църна чума,
жена ке уморам, дечиня ке гледам,
вечно твоя ке бида.
Назад, назад, моме Калино...
Нещо метално проблесна. Беше между картофени обелки и хартиена опаковка на паста за зъби. Клошарят се наведе да го вземе. Беше метално копче от костюм. От онези с герб, които стояха на двуредните със свален ревер, тип „английски лорд". А навремето той имаше подобен. Клошарят. За да стигне до този си занаят, си имаше причина. Че му харесваха старите неща, така е, но само тези, които бяха от естествени материали, като камък, дърво и метал. Не понасяше пластмасата, този продукт на двадесети век. Имаше нещо фалшиво, непостоянно в нея, даже я бе превърнал в нарицателно символизиращо фалшивите отношения между хората или както той наричаше „пластмасата в отношенията". Харесваше му да намира разни мастилници, дървени копанки, радваше им се, отнасяше ги в старата си къща, намазваше ги с разни пасти, шкуркаше и ги подготвяше за втория им живот в неговия дом. ...