ПРЪСТЕНЪТ НА КЛОШАРЯ

... Ке се престорам на църна чума,
жена ке уморам, дечиня ке гледам,
вечно твоя ке бида.

                                                                                         Назад, назад, моме Калино...

         Нещо метално проблесна. Беше между картофени обелки и хартиена опаковка на паста за зъби. Клошарят  се наведе да го вземе. Беше метално копче от костюм. От онези с герб, които стояха на  двуредните със свален ревер, тип „английски лорд". А навремето той имаше подобен. Клошарят. За да стигне до този си занаят, си имаше причина. Че му харесваха старите неща, така е, но само тези, които бяха от естествени материали, като камък, дърво и метал. Не понасяше пластмасата, този продукт на двадесети век. Имаше нещо фалшиво, непостоянно в нея, даже я бе превърнал  в нарицателно символизиращо фалшивите отношения между хората или както той наричаше „пластмасата в отношенията". Харесваше му да намира разни мастилници, дървени копанки, радваше им се, отнасяше ги в старата си къща, намазваше ги с разни пасти, шкуркаше и ги подготвяше за втория им живот в неговия дом. Клошарят. Имаше две висши образования, електротехническо и архитектурно. Замина на работа в Африка. Тринадесет години от живота му преминаха там. Върна се и се оттегли на спокойствие в н-ското градче да работи като архитект.

 Запозна се с Мина, омъжена жена, с петнадесет години по-млада от него. Мина през почивните дни отсядаше в къщата на нейни близки, той по случайност бе там, срещна дяволития и поглед и се влюби в нея. Любовта им бе страстна, изгаряща, стигаше до най-дълбоките им, не откривани от никого досега, места на душите им. Имаше взаимност. Усещаше го. Мина се разведе и започна сама да се грижи за двете си дъщери. За брак не даваше да се издума. Виждаха се през почивните дни. Той бе свикнал да живее сам, а тя се радваше на извоюваната си свобода. Работеше в държавно предприятие и взимаше държавна заплата.  Но парите не стигаха. Мина започна да мрънка. Той и помагаше както може, даваше и месо, мед и дърва. Заплатата му бе също държавна, а и  имаше славата на некорумпиран архитект. На Мина  това не и стигаше. Упрекваше го, че е безотговорен към нея и децата и. А той я обичаше от дълбините на душата си и търпеше упреците. Той просто правеше любов. Чудеше се, защо Мина смесва тези две толкова различни понятия, като любов и пари. Правеше всичко възможно да я успокоява, носеше закуската в леглото им, търпеше мърморенето и, търпеше главоболията и, прегръщаше я, като накрая я обладаваше нежно.

 Докато един ден Мина не срещна Него, с голямото Н. Заряза го. Другият бил отговорен тип. Давал и пустите, вечно нестигащи и пари. Превъртя. Напусна работа. Престана да се бръсне. Престана да се къпе. Отдаде се на хобито си - да прави пластики от метал, дърво и камък. Тръгна из кофите да събира материал. Намираше изхвърлени детски колички, взимаше колелетата им, слагаше ги върху количката си и победоносно ги закарваше в двора си, където ги заваряваше на разкривени метални прътове и накрая забучваше получилите се подобия на цветя в земята. И така, докато не чу новината за сватбата. Между неговата Мина и другия с голямото Н. Почувства в мозъка си погребение. Не спеше по цели нощи. Трескав беше. Явно тайно, през цялото време се е надявал, че Мина, неговата Мина ще се върне при него. Една сутрин се събуди озарен от идея.  Стана, отиде при събраните си от разни обиколки из кофите железарии, разрови едно клеясало чекмедже и извади оттам един пръстен. На пръв поглед нищо особено, тип халка, само дето е куха. Точно тази кухина бе му нужна. Отиде в другата стая, разрови се из книгите и извади костилка от някакъв плод. Костилката бе тъмно кафява, продълговата и гладка на пипане. Беше му я дал един африкански шаман от африканския му период. В костилката ядката бе силно отровна. Съдържаше цианидни съединения. Внимателно разтвори черупката, извади ядката и приготви отвара както му бе казал шамана. Точно тази отвара вля в кухината на пръстена. После взе поялник и завари тънък шип с отвор. Остана му само да чака. Спря обиколките из контейнерите със смет. Броеше дните до големия ден. През това време течеше подготовката за сватбата. За Мина и човека с голямото Н бе втори брак. Бракосъчетанието бе уредено в ритуалната зала на Витошка. Настъпи големият ден. За Клошаря, за Мина и за Него. Бяха поканили около шестдесет човека. Между тях клошарят зърна физиономии на общи техни приятели. Но беше спокоен. Никой нямаше да го познае. А и беше разбрал, че хората умишлено избягват да го гледат. Пред входа на залата изведнъж сватбарите се разбуниха като рояк пчели. Ясно му стана, че младоженците излизат. Той бе избрал стратегическа позиция, точно до сватбения  мерцедес. Видя любимата му Мина, както винаги прелестна, с костюм цвят „шампанско". Все пак се бе съобразила с възрастта си. Винаги е имала вкус. Изведнъж две мъжки яки ръце я повдигнаха, понесоха я към колата, а над тях ръмеше дъжд от конфети. Леко му прималя, но се овладя овреме. Пръстенът беше на безименния му пръст с шипа нагоре. Бавно завъртя шипа надолу и зачака. Младоженецът пусна неговата Мина пред нейната врата, бодро заобиколи колата и стигайки до шофьорската врата, помаха на гостите. Точно в този момент Клошарят се приближи към Него и му каза:

         - Господ здраве да ви дава, желая дълъг семеен живот, чедо... - след което го потупа по рамото.

Младоженецът от превъзбуда не усети лекото убождане, извади десетачка и му я пъхна в джоба. Клошарят благодари и продължи, бутайки количката си. Женихът енергично се качи на мястото на шофьора и подкара колата към ресторанта, където щяха да продължат. По пътя почувства тежест в гърдите, разхлаби възела на вратовръзката си, но не почувства облекчение. Разкопча копринената си риза също в цвят „шампанско", намали скоростта на колата, устата му започна да се отваря все повече и повече жадна за въздух, докато през съзнанието му за миг премина тъжното лице на клошаря, след което пред очите му предметите започнаха да се просветляват, до бяло, до болка бяло.