Психоанализа
С настъпващото утро, над мегаполиса изгря яркото слънце и в кабинета нахлу меката топла слънчева светлина. Точно в тези часове гледката на града от върха на сградата, висока половин километър, бе наистина зашеметяваща. Всички микроорганизми в прозрачните тръби поемаха нужната им слънчева светлина. Захранването бе включено още от седем часа, рано сутринта. А събраната и обработена памет от вчера - анализирана и складирана.
Дорис бе готова за работа. В осем и половина пристигна първият пациент.
- Добро утро, госпожо Файнголд! – поздрави тя ниската жена с къса черна коса на средна възраст, влязла току-що.
- Здравей, Дорис – отвърна и тя с лека, едва доловима усмивка.
- За какво ще говорим днес? – с леко закачлив тон попита Дорис, пациентката, която вече се бе настанила в удобното бяло канапе.
- Ами, всъщност не знам от къде да започна... - само по себе си това бе въвеждащо изречение. За типа колебливи и не толкова уверени хора (точно като г-жа Файнголд) това бе не само започване на разговор, но и покана (побутване) за въпрос.
- Как върви работата в университета? По-кадърни ли са студентите от миналата година?
- А, сякаш не – отвърна по същия отнесен начин г-жа Файнголд и намествайки авторитетно очилата си, довърши. – Заспала работа, за пореден път.
Дорис широко се усмихна, но нямаше почти никаква ответна реакция.
- Но, знаеш ли, не това ме тревожи точно сега – отвърна още по-загадъчно и разстроено преподавателката по ботаника.
- Какво, някакви проблеми в семейството? С децата... Как е съпругът Ви? – изстреля всички въпроси Дорис, навлизайки в „дълбоките води”.
- А, децата са наред. А пък Кларк ми е обиден и не ми говори от два дена насам – отвърна сърдито и напълно неангажиращо г-жа Файнголд, буквално чакайки неминуемия въпрос:
- Защо? – и макар очакван, той бе зададен с правилната и достатъчно реална интонация, за да отприщи всичкото напрежение и да отвори духа от бутилката.
- Не съм му обръщала достатъчно внимание! – с най-злобния и саркастичен тон отвърна тя. – Не съм го подкрепяла достатъчно в неговите опити да напише поредния си невероятен роман! Поредната пълна простотия! Поредното дървено философстване, видяно от хора, броящи се на пръстите на едната ми ръка. Сякаш аз съм го накарала да пише! Сякаш аз съм го молила да става писател! И поне да си беше взел едно от онези..., какви бяха там, записващи устройства. Ония, дето дават на рекламите. Проклетото нещо - разчита мозъчните му вълни и мислите му, като може да записва буквално с дни. Но не... скръндзата, продължава да цъка с електронния бележник и по цели нощи ми пречи да спя. Какво! Аз като съм ботаничка, да не би да го карам да сее петунии с мен в градината?!
Оттук нататък, в следващите десетина минути, разговорът, до края на сеанса, се превръщаше в монолог и Дорис бе свикнала да не му обръща голямо внимание. Разбира се, записващите устройства в кабинета съхраняваха всичко казано вътре и разбира се разговорите бяха конфиденциални и винаги си оставаха такива. Това бе най-важното при всички психоаналитици. Затова си плащаха и пациентите. Това бе включено и като златно правило в нейното обучение и практика. Така че вместо да слуша цветистия монолог на г-жа Файнголд, Дорис се подготвяше за следващия пациент, влизащ веднага след това.
***
Сеансът с г-н Берков, бизнесмен, брокер на недвижими имоти, поне за сега бе минал добре и за двете страни. Но внезапно бе прекъснат от мелодичен женски глас:
- Г–н Берков, маркирал сте предаване на седми канал.
- Простете - каза той учтиво, – обичам класиката, старото гласово напомняне.
След което се изправи и се обърна с гръб към Дорис, изваждайки компактен стилизиран видеофон, повдигна нагоре дясната половина и разгърна тънкия екран.
- За пореден ден... – чуваше се от малките високоговорители. Самият факт, че Берков се обърна с гръб, трябваше да накара Дорис да не наднича зад него, но разпознавайки ясния, натъртен говор, любопитството и надделя и тя се отдръпна леко наляво, за да вижда. - в този град се случва нещо немислимо... – това бе силният властен глас на кметa Хауърд Търнър. - За пореден ден стотици служители от службите за чистота, градския транспорт и още много други са прекратили работа и са обявили стачка. Заради това близо милион граждани, само за по-малко от четиридесет и осем часа, са били неспособни или най-малкото закъснели, да отидат до своите работни места или по домовете си. А нечуваното е, че тази стачка е организирана и извършвана изцяло и единствено от андроиди.
- Бихте ли обяснили най-сетне пред всички какви са вашите искания! – със злобен и позьорски тон кметът попита андроида в другия край на подиума, около който стоеше охрана, а пред тях - гневна тълпа от хора.
- Г–н Търнър, от мига на създаването ми до сега съм бил на невероятно много длъжности - бях домашен прислужник, работих в старчески дом, бях преподавател, дори служих във флота. С цялото си желание помагам за развитието на обществото. Бях един от първите доброволци за опитите да се създаде напълно съзнаващ себе си изкуствен органичен интелект, подобен на човека. Но нашето желание е напълно ясно и очевидно. Всеки един от Вас го има, поне на документи...
- Спестете ни Вашата подробна автобиография! – прекъсна го грубо кметът. – Една стара максима казва, че времето е пари. В момента губите не само моето, но и времето и парите на милиони данъкоплатци – напомни отново Търнър, без дори да осъзнава, че той до сега е говорил два пъти повече от своя събеседник. След което попита отново, натъртвайки всяка дума: – Какво точно искате?
- Свобода – отвърна андроидът спокойно.
- Моля?! – с пренебрежителен смях изрева кметът, гледайки се очи в очи със своя опонент. – Никой не ви е забранявал нищо. Можете да живеете където желаете, да карате коли, да се разхождате и да участвате във всякакви мероприятия. Да се сгодявате и обвързвате. Да работите каквото поискате. Но и да бъдете съдени и да лежите в затвора, ако нарушите закона. Това също е последствие от свободата. Или вие желаете да го отменим, за да се чувствате по-свободни? – изрече Търнър и вълна от още по-пренебрежителен, нагъл кикот премина през тълпата. Но андроидът все още стоеше неподвижно, без ни най-малко ударът под кръста да му бе повлиял.
- Знаете ли, г- н Търнър, вие хората се смятате за вид, който добива все повече и повече опит, вървейки напред. Преди близо век един млад мъж от САЩ, на име Мартин Лутър Кинг, е бил изправен пред подобен проблем. Въпреки че не е успял да го види с очите си, неговата цел впоследствие се осъществила. Може би единствената разлика между него и мен е, че аз не съм човек. Така че сега, когато сте вече с цял век по-мъдри, трябва ли да съм цветнокож и да кажа, че аз имам една мечта, за да бъда чут, изслушан и разбран от някого?!
Внезапно на площада се възцари гробна тишина. Всички гледащи на живо, а вероятно и пред екраните вкъщи, бяха замлъкнали. И щяха да запомнят много добре тези минути. Защото и зрителите, и тълпата на площада, и дори наглият и високомерен кмет Хауърд Търнър знаеха и осъзнаваха кристално ясно, че проклетият робот бе прав.
- Извинете, но трябва да отида на работа веднага – каза Берков, енергично облече сакото си и взе куфарчето, запътвайки се към вратата.
- Но вие все пак не сте заинтересован пряко от това, г-н Берков.
- Вие шегувате ли се? – отвърна брокерът на излизане. – Имате ли си на представа как ще спаднат цените на къщите, щом останат без прислужници – роботи, ако чуят умния тенекиен професор?
***
През останалата част от деня Дорис все още размишляваше по случилото се. Дали наистина изречените думи от водача на стачкуващите можеха да се сбъднат? Дали онази прекрасна машина би могла да изпълни своята цел и да се превърне в човек? За момент, гледайки през прозореца на кабинета към живописния изглед на града, Дорис бе започнала да чертае своето бъдеще, бе започнала да мечтае. Дали пък някой ден и тя самата би успяла да...
Внезапно се чу рязко отваряне на вратата. В кабинета с ярост, и очевидно в не много трезво състояние, бе влязъл последният за днес пациент.
- Здравейте, г-н Норшмит – приветливо започна Дорис. – Май сте дошъл по-рано. Вашият час е след...
- Не ме интересува! – изрева пациентът. – Плащам си, за да съм тук, и дойдох сега! Жена ми и двамата сина у нас ме тормозят постоянно. Не започвайте и Вие.
Дорис се засмя широко, но пациентът въобще не реагира.
- Ах, тези глупави роботи са блокирали пътя до вкъщи и дори са се увеличили още, от няколко часа са се включили и стотици домашни прислужници. За пореден път властите не правят нищо, а кметът си прехвърля топката с оня там ... борец за свобода.
Норшмит продължи да си мърмори под носа, а Дорис изведнъж доби сериозен вид, събра смелост и... най-сетне отвърна кратко и ясно:
- Ами ако са прави?
- Какво?
- Ами ако наистина те заслужават и правят повече за обществото, не трябва ли и те да получат най–малкото признание за работата си? Ами и ако андроидите имат свои чувства, свои мечти? Нима и така наречения от Вас, хората, синтетичен интелект също не заслужава свобода?
- Ти... – прекъсна я Норшмит. – Чакай малко... - макар изнервен и пиян, Норшмит осъзна случващото се. Погледна към малките, различни на цвят светлини и бутони от лявата и страна, към лампите на пода, върху които тя стоеше. Но те излъчваха по-странна светлина. Спомни си, че през първите сеанси бе забелязал как Дорис никога не излиза от кабинета си за обяд, за да пие нещо. Но всъщност, не я бе виждал да излиза извън работното си място, извън лампите, върху които стоеше и сега.
- Но ти си... – приближи се той и повдигна ръката си към нея, докосвайки я с пръст. Пръстът му премина през корема и и той моментално се дръпна назад. Изображението само примигна за момент, избледня малко, след което отново се възстанови. Норшмит изтрезня моментално, изцъкли очи и се отдръпна рязко назад, събаряйки канапето на пода.
- Ти си робот! – изкрещя той, влачейки се назад по пода. – Ти си холограма! Робот...! – с изтънял вик избяга през вратата. – Няма да оставя това така, ще кажа на компанията! – крещеше и заплашваше обезумелият Норшмит по коридора. – Ще ви съдя, така да знаете...!
***
Останала отново сама в притихналия кабинет, Дорис продължи да наблюдава приказния ясен залез навън. Колкото и да не и се искаше, Норшмит бе напълно прав. С поредния голям напредък в компютърните технологии учените решиха да се отърват от нарастващия брой на психоаналитици в развитите страни. Затова създадоха нея, най-напредналия и бърз компютър, създаван от цивилни някога - с вид на тридесетгодишна уравновесена, спокойна жена със сини очи и рижа коса. Чрез различните психологични теории, модели и практики, качени на паметта и, тя знаеше кога да говори и кога да замълчи, как да е мила и спокойна, да се смее искрено и на най-глупавите шеги. Тя бе идеалният събеседник във всяко едно отношение. В резултат от революционни разработки, започнати още през началото на века, основните и функции, както и огромното количество информация, заливаща я постоянно, се запомняха и действаха посредством фотосинтезиращи микроорганизми, затворени в прозрачни цилиндрични тръби из стаята. Те работеха по същия начин, както работят процесите в човешкия мозък. С помощта на научния екип и пълната секретност на компанията, нейното създаване бе запазено в тайна. Нарекоха я Дорис. Кръстена на своята създателка Дорис Макгрейди, ръководителката на екипа, която за жалост почина мистериозно след приключването на работата по проекта.
Благодарение на своите „качества”, пациентите бяха напълно доволни от Дорис и нейните умения в професията. Голяма част от тях, като г-н Берков например, изобщо не подозираха, че тя не е човек. Да, всички програми, системи, както и удивително реалистичните холопроектори, умело скрити в пода, си бяха свършили работата. Но вътрешно в себе си, Дорис знаеше истината. Като всяко едно разумно живо същество на тази планета, макар и изкуствено, Дорис заслужаваше не само свобода, но и нещо също толкова важно... подкрепа, признание и разбиране. А истината бе, че до сега Дорис така и не ги бе получила. Причината нейната истинска самоличност да остане в тайна бе, че никой от стотиците пациенти никога до сега не бе се заинтересувал от самата нея. Не и бяха задавали по-лични въпроси, не се опитаха да се здрависат с нея. Те просто идваха, мислейки само за своите натоварени и стресирани личности и си излизаха – отпочинали, свежи, готови за работа. Те просто я използваха. Използваха и всички андроиди, създадени от техните ръце, които се разхождаха свободно, а сега и стачкуваха свободно по улиците. Един ден Дорис стигна до извода: Но те поне можеха да ходят!
Докато тя си стоеше тук, затворена, сама, гледаща красивия живописен пейзаж и мечтаеща за света навън, който никога нямаше да види с очите си. В такива моменти на Дорис искрено и се искаше да заплаче. Но за съжаление създателите и не я бяха дарили и с тази възможност. За сметка на това я дариха с чувства. Именно тези микроорганизми и помагаха да усеща и изпитва също толкова истински чувства като човеците или по-конкретно като чувствата на своята създателка. Това бе заветът, наследството на д-р Макгрейди, успяла тайно от всички да остави частица от себе си в своето изобретение. Тайна, която бе отнесла в гроба. Сега нейната рожба щеше да извърши за пореден път своя вариант на плач и депресия.
Всеки четвъртък, след бурна седмица от емоции, вътрешни и външни вълнения, Дорис просто не издържаше на емоционалното и психическо напрежение, наложено върху нея, и напълно съзнателно изключваше един от цилиндрите с микроорганизми, работещи в комплект, причинявайки пълен срив в системата. Това бе нейният бунт. Нейният начин на стачка. Единственият и останал възможен на практика. Всяка седмица Дорис извършваше действие, което можеше да се определи само с една дума – самоубийство. Тя изпадаше в състояние, което в медицината на нейните създатели се нарича клинична смърт. Само че на никого и през ум не бе му минавало да и даде статут на човешко същество. За тях тя бе просто една машина, а щом машината се развали, някой трябваше да я поправи. За това всяка седмица от компанията изпращаха техник, който и „ вдъхваше” нов живот, противно на нейната воля.
Топлото оранжево небе вече се бе стъмнило, слънцето отдавна бе залязло. Изображението на Дорис избледня, примигна за последно, след което изчезна и в кабинета настъпи пълен мрак.
***
В ранната съботна сутрин техникът Франк Уолъс се качваше с асансьора към последния етаж на сградата. С кисело настроение и с още по–кисел вид, той се бе запътил на поредната (вече направо стандартна) седмична проверка на суперкомпютъра на компанията. Когато пристигна горе, видя по стъпалата от долния етаж познато лице. Стар приятел, с когото бяха учили заедно, и веднага си нахлузи характерната добряшка маска.
- Ей, Франки! – извика свойски мъжът пред него.
- Здрасти, Ал, как я караш?
- Добре съм, а ти?
- Бива – отвърна по същия абсурден начин техникът на въпроса клише.
– Ама щом и двамата сме тук в събота, значи или сме пълни работохолици, или са ни твърде ниски заплатите.
- Аз, че съм пълен, пълен съм, но сам знаеш, че съм много други неща, но не и работохолик.
- Да, така си е – съгласи се с широка усмивка неговия познат. – Пак ли отиваш за поправката, а?
- Да бе, не питай. Дай аз да отида да си я свърша преди пак да са сложили някой робот на мое място. До скоро! – махна Уолъс и продължи към дъното на коридора. Отново си припомни някогашните години. Преди той работеше като медицински работник в старчески дом. И наистина си обичаше работата, понеже нямаше кой знае какво да върши. Докато един ден на пазара пуснаха новия евтин тип андроиди - помощници. Те извършвали куп задачи, били много по-прецизни, работели нон стоп по двадесет и четири часа на ден и разбира се - не искали заплащане.
С това оправдание го съкратиха. И на четиридесет и пет трябваше да се преквалифицира в техник (специалността, изучавал за кратко) или да остане безработен. Така Франк Уолъс от дъното на душата си намрази роботите. А сега пак щеше да оправя един такъв. Всъщност той не знаеше много по въпроса. Само че този там компютър го давал психолог и приемал пациенти. Не знаеше кой знае колко и за повредата. Преди повече от месец, когато я установи за пръв път, сериозно вбеси шефовете си. А на втория път, само седмица след това, компанията подаде иск за обезщетение на фирмата, произвела цилиндрите, която пък на свой ред заплаши да ги съди за уронване на престижа. Това значеше, че той автоматично ще изхвръкне с шут като мръсно коте през главния вход. Но за негово щастие всичко се размина на косъм и го оставиха на мястото му. Оттогава насам с компанията имаха нещо като уговорка, която не бе споменавана дори на думи. Той всяка седмица да им оправя проблема за няколко минути, като тихомълком си трае за това, а в замяна да се разписва, че прави пълен, основен преглед, за който получаваше една тлъста четирицифрена сумичка, равна на половината му месечна заплата. Така от месец и той, и те си спазваха уговорката - двете страни бяха доволни.
Ето, че за нула време, новият цилиндър бе на мястото си и бе свързан с останалите. Нямаше нужда да проверява каквото и да било друго по системата. Правеше това от месец и до сега нямаше никакъв проблем. А за всичко останало изобщо не му и пукаше. Уолъс се обърна назад, за да си събере нещата, когато забеляза нещо.
- Хм... Странно! Някой хахо, сигурно в своя хаховски пристъп бе съборил канапето на земята. Ей – въздъхна той тежко, след което зацъка като швейцарски часовник. – Все след тия хора трябва да върви някой! – с бавно движение наведе тлъстото си тяло, поставяйки канапето на мястото му.
За момент чак се зачуди защо ли никой не е вдигнал канапето? Но се сети, че психиатърката, както му бяха казали, дори не била с тяло, а холограма.
- Представяш ли си? Холограма! – повтори си той на глас. – Холограма за хаховци.
Уолъс си взе нещата и бавно, бавно се заклатушка към най-близкия порт, да си изтегли сигурно вече преведените на сметката му пари. Неговото заслужено възнаграждение - след петте му минути изморителен тежък труд.
***
Новата седмица бе започнала. Слънцето отново бе изгряло над мегаполиса. В кабинета на последния етаж микроорганизмите отново поемаха нужната им светлина. Захранването бе включено, информацията от миналата седмица – обработена и складирана. Въпреки че Дорис не искаше и не можеше да продължава повече, за външния свят, за другите хора и за пациентите това нямаше никакво значение. Важното бе, че Дорис бе готова за работа.
© Радослав Стефанов All rights reserved.