Преди години баба ми имаше голям кокоши двор – бели и червени, здрави носачки, които час по час огласяха махалата след поредното снесено яйце. Петелът беше един – червен, наперен, тежък. Час по час ухажваше госпожите и госпожиците (последните баба ми ги наричаше ”полатки”, такива, дето все още не снасят), привикваше ги за някое червейче, след това се усукваше около тях, разперваше крило и се качваше на някоя от харема си. Явно и те нямаха нищо напротив, а аз се чудех как успява да пази равновесие, докато прави любов с дамите. По-старите не ги закачаше и ако тогава бяхме в Европейския съюз, те можеха да се оплачат на омбудсмана, че са дискриминирани и да търсят обезщетение някакво, но те се въртяха около него с надежда за интимност, но уви. Видеше ли наблизо по-младичка, лигите му потичаха и ги преследваше из целия двор. Петелска му работа, кокоша им работа…
Веднъж донесох на баба петле, ама от тия японските, малките. Баба ми рече, че от него няма файда – нито гласът му е глас, нито фиг ...