Когато коленичих в онзи храм на омразата, в който се бе превърнал домът ми, вече бях стигнал предела на силите си. Този жалък свят ме задушаваше, аз търсех любов, но срещах само омраза, презрение и лицемерие отвсякъде. И Гласът ми проговори, както беше правил винаги преди това:
- Здравей, тъжно дете. Кой те нарани този път?
- Всички – казах на безформената сянка върху стената пред мен. – Всички ме мразят и ме смятат за нищожество. Всички ме имат за по-долен, а аз не съм.
- Не си – тихо каза Гласът.
- Не искам да бъда различен! Не искам да бъда отхвърлен!
- Защо? – попита сянката. – Нима искаш да слезеш в тяхната помия? Нима искаш да станеш техен роб?
- Не роб, приятел искам да им бъда.
- Но те не знаят какво е приятелство. Не знаят какво е любов.
- И аз не знам. В сърцето ми има само омраза към всичко. И съжаление, че не мога да изпитвам низките им радости.
- Когато те гледам сред тях, не бих предположил, че ти е толкова трудно. Та нима не се смееш на шегите им?
- Смея се.
- Нима не ги наричаш “приятели”.
- Да, така ги наричам.
- Нима не говориш за любов на онова момиче?
- Говоря й.
- Тогава, защо не си щастлив сред тях?
- Защото шегите им ме отвращават, смея се, защото и те се смеят. Защото приятелството им е мимолетно, като парата, която излиза от устата ми през зимата. Защото единствено любовта, за която говоря на момичето, ме предпазва да не загубя вярата си в любовта изобщо. А всъщност вече не мога да понасям компанията й, защото ми е досадила с претенциите си. И не мога да търпя приятелите си, с лъжливите им усмивки. И шегите им, сякаш осмиват последното зрънце доброта останало в мен.
Сянката мълчеше и слушаше оплакванията ми. Когато свърших Гласът попита:
- И какво те задържа тук?
Замислих се. Представих си усмихнати лица, но те се промениха и усмивките станаха злобни, в очите загоряха пламъчета и между зъбите заизлизаха раздвоени, отровни езици. Лицата се сбръчкаха и се разкривиха уродливо. Вече не бяха хора, а зверове, готови да ме унижат и разкъсат.
- Нищо не ме задържа в този свят. Напротив, всичко ме отблъсква и отхвърля.
Докато говорех, сянката придоби форма. Заприлича на човек. И сякаш се обагри в червено.
- Знаеш ли, тъжно дете, дори Боговете понякога грешат. Опитват се да създадат нещо красиво, нещо, което да отразява добрите им страни, а то се извращава и заприличва на най-грозните им грехове. И когато се стигне до там, Боговете пращат мен, за да раздам правосъдие. Защото, нещото, което Боговете ненавиждат повече от всичко друго, са собствените им грехове. Според теб дошло ли е времето да прочистя този свят от злото?
В съзнанието ми изродените лица се хилеха.
- Да – казах на сянката. – До един ги помети.
- Но мен те никога не са наранявали. Никога не са обиждали. Никога не са презирали. Не бих могъл да дам всичко от себе си. А според мен те заслужават най-лошото от Божия гняв.
- Най-лошото – повторих за. – Искам Божият гняв да се излее над света. И нека нищо не остане.
- Искаш ли, само този път, ти да бъдеш инструментът на Боговете. Искаш ли да отмъстиш на тези, които ти отнеха всяка надежда и всяка радост? Които те насилиха и оскверниха душата ти?
- Искам!!! – извиках аз и стената се загърчи. Нещо излизаше из нея. Нещо огромно, могъщо и кръвожадно.
Съществото беше високо над два метра. Тялото му беше слабо и прегърбено. Сивата му, твърда кожа беше покрита с червени линии. На челото му имаше трето око, което хвърляше червена светлина, а останалите две очи бяха като бездънни ями – тъмни и приканващи. Беше голо, като се изключи препаската около слабините и червеното наметало на раменете му. Ръцете му бяха твърде дълги и в лявата държеше огромен червен чук. В помещението проехтя могъщият му като гръмотевица глас:
- Поклони се, дете на скръбта. Поклони се и приветствай Пурпурния Крал.
Аз паднах по очи и Го приветствах с цялото си същество.

- Погледни хората навън – каза Пурпурният Крал и ме заведе до прозореца. – Виж онзи мъж, който чака автобуса. Заслужава ли той да живее?
- Не знам. Не го познавам.
- Вгледай се по-внимателно. Не виждаш ли сянката, която го е обгърнала като черен плащ?
И аз наистина видях. Някаква черна пара се издигаше от него.
- Грях – каза Кралят. – Той е обречен. Ти ще го убиеш, нали?
- Да.
- А сега виж онази жена. Заслужава ли тя да живее?
- И тя има черна аура. Вее се около нея като сенчести криле.
- И ти ще я убиеш, нали?
- Да.
Кралят се усмихна и пак посочи през прозореца.
- Погледни детето до жената. То заслужава ли да живее?
Но и около детето се носеше сянката на греха.
- Не заслужава. И него ще убия.
- Точно така, сине на отмъщението, точно така. Ще ги убиеш, защото това е твоето предназначение.
Тогава Кралят свали червеното си наметало и го постави на раменете ми. Усетих как света се отдалечава от мен. Усетих как тялото ми се изпълва със сила. После червеният чук се озова в ръцете ми и аз се изненадах колко лек е всъщност.
- Излез сега – каза Пурпурният Крал. – Излез сред хората и въздай Пурпурното правосъдие.

Когато излязох, хората на улицата спряха да ходят и се загледаха в мен. Загледаха се в огромният чук, голям колкото половината ми тяло и в дългото наметало, което се влачеше по земята след мен. И започнаха да се смеят. Един по един всички се включиха, наредиха се в кръг, започнаха да ме сочат и да подвикват.
Аз чаках да млъкнат, но те не спираха. Напротив, подигравките им ставаха все по-жестоки, с смехът все по-силен. Бавно вдигнах чука над главата си, а смехът се усили. Тогава стоварих тежкото оръжие върху най-близкия човек.
И смехът секна.
Гледаха ме с ококорените си очи, а лицата им бяха целите в кръв. Сякаш плачеха, но всъщност нямаше как да плачат наистина, защото сълзите им бяха пресъхнали.
Хората се разбягаха, а аз бавно тръгнах след тях. Но тъй като бях облечен с наметалото на Краля всяка моя стъпка се равняваше на десет от техните. Чукът постоянно се вдигаше нагоре и надолу, а зад мен оставаха кървави пихтии. И когато ми омръзна да ги избивам един по един ударих с чука по земята и от там излязоха много заострени колове, върху които бягащите бяха нанизани до един. В небето се издигна фонтан от кръв, която падна като дъжд върху умиращите, прободени тела. Аз останах да се полюбувам на гледката и след малко продължих напред с вдигнат високо чук.

И така започна краят на света. Аз обикалях с червения чук и превръщах улиците в кървави реки. А мощта ми беше несравнима. С една крачка прекосявах континенти, с един удар изравнявах цели градове със земята. Викът ми бе ураган, който помита всичко по пътя си, а смехът ми издигаше вулкани, които посипваха всичко с пепел. С една дума можех да причиня земетресение, цунами, или проливен дъжд. Превръщах планини в дълбоки езера, в които се носеха издавени хора. Или пък на равните места създавах планини от трупове.
И не само хората усетиха Пурпурното правосъдие. Когато ударих по водата всички водни обитатели изплуваха мъртви на повърхността. Когато вдигнах чука във въздуха птиците се подпалиха и овъглени паднаха на земята. Когато докоснах тревата тя пожълтя, а дърветата пламнаха като факли.
Аз крачех рамо до рамо с природните стихии и с червения чук дирижирах кървавия оркестър на смъртта.
И тъй, аз бях Гневът Господен.

Скоро само слънцето остана да наблюдава смъртоносния ми танц.
- И теб мога да сваля! – викнах му и вдигнах чука, за да изпълня заканата си. Тогава една бледа ръка хвана моята и аз изтръпнах. Съвсем бях забравил за Пурпурния Крал.
- Достатъчно – хладно каза той. – Доволен съм от теб.
Кралят свали червеното наметало от мен и изведнъж чукът страшно натежа. Изпуснах го и той с трясък се стовари на земята. Светът потръпна от болка.
Кралят се наведе, вдигна чукът и каза:
- Пурпурното правосъдие е почти изпълнено. Остана само едно нещо. Ти също трябва да умреш.
Краката ми се подкосиха и аз паднах пред Краля.
- Защо – извиках – не направих ли каквото искаше от мен?
- Направи го – каза кралят.
- Защо тогава трябва да умирам? Нима аз съм грешен?
Надвесен над мен Кралят каза:
- Ще пощадя живота ти ако ми покажеш поне един човек по-грешен от теб.
Огледах се. Всички бяха мъртви, лежаха в кървави локви и дори нямаше мухи около тях, защото и мухите бях избил. И тогава осъзнах, че около мен има черна мъгла. Много гъста и много голяма. Кралят беше прав, заслужавах да умра. Отпуснах се назад и легнах по гръб.
- Моля те, направи го бързо.
Кралят ме гледаше и червеното му око светеше по-ярко от всякога.
- Ще опитам – каза той и вдигна чука. Но явно не опита достатъчно, защото чукът падна върху краката ми и ги прекърши като сухи клони. Аз извиках и гласът ми проехтя из мъртвия свят. Само слънцето ме чу.
Кралят пак вдигна чука и този път го стовари върху корема ми. Вътрешностите ми се разхвърчаха във всички посоки. Този път не извиках. Не можах.
Кралят вдигна чука за трети път и го стовари върху главата ми.
И всичко стана червено…

30.04.2009
НРО