Когато коленичих в онзи храм на омразата, в който се бе превърнал домът ми, вече бях стигнал предела на силите си. Този жалък свят ме задушаваше, аз търсех любов, но срещах само омраза, презрение и лицемерие отвсякъде. И Гласът ми проговори, както беше правил винаги преди това:
- Здравей, тъжно дете. Кой те нарани този път?
- Всички – казах на безформената сянка върху стената пред мен. – Всички ме мразят и ме смятат за нищожество. Всички ме имат за по-долен, а аз не съм.
- Не си – тихо каза Гласът.
- Не искам да бъда различен! Не искам да бъда отхвърлен!
- Защо? – попита сянката. – Нима искаш да слезеш в тяхната помия? Нима искаш да станеш техен роб?
- Не роб, приятел искам да им бъда.
- Но те не знаят какво е приятелство. Не знаят какво е любов.
- И аз не знам. В сърцето ми има само омраза към всичко. И съжаление, че не мога да изпитвам низките им радости.
- Когато те гледам сред тях, не бих предположил, че ти е толкова трудно. Та нима не се смееш на шегите им?
- Смея се.
- Нима не ги ...