Клепачите ми се отпускаха, изтощени от борбата с живота. Не исках да се предавам толкова лесно. Хиляди пъти се замислях за поне една причина, която би ме накарала да живея. Намирах я дълбоко в миналото си, където все още бях невинна и изпълнена с копнежи и мечти за едно бъдеще, което със сигурност не беше това. Белите притискащи стени, машината, която отчиташе всеки пулс на сърцето ми и болестта, която нямаше лечение.
Нека да забравя за миг, че се намирам в тази стая и се върна на причината, която все още ме поддържаше. По точно за мен това е усещане, което само един-единствен път може да се почувства.
Бях на тринадесет години в едно незабравимо за мен лято. Приготвях си багажа за посещение при баба ми на село. Бях достатъчно голяма. Получих доверието на майка ми и тя остави решението на мен кога ще пътувам. Обадих се да попитам в какви часове имаше пътуващи влакове за Карлово. Явно съм сбъркала числата при набирането, защото от отсрещната страна един сънен, топъл глас ме попита какво ...