Свиреше на странна цигулка, омотана с кабели: лоза беше тя, неподкастрена. Краищата на филизите ѝ бяха струни. Младежът беше възпълен, висок и с дълга коса. Часът наближаваше осем и половина сутринта, есента все още беше млада и дори в това ранно и още сънливо време разголваше дамите, а мъжете мръщеше, защото нямаше как иначе да изглеждат сериозно, когато се възхищават.
Изчаках да светне зеленото и оставих потока от забързани човеци да минат. Видях, че ще изпусна трамвая. Нека. Наблизо имаше голям техникум, след него – съд, друго учреждение наскоро беше настанено по-нагоре в новата жълта сграда до парка – покрай административната реформа и съкращенията ведомствата станаха повече, но с по-малко хора в тях; месарницата още не работеше, защото сутрин никой не яде месо, само си го разхожда. Този квартал не се променя, ако изключим учрежденията. Като държава е.
Слушам внимателно мелодията. Сигурно изглеждам нелепо. Нищо. Ще послушам. Енио Мориконе. Неговата музика чувах сред клаксоните и бу ...