- Дойдох да съобщя за убийство!
 Вдигам очи от вестника. Точно съм на кръстословицата.

Защо винаги, на най-интересното, ще се появи някой луд? Срещу мен седи откачалка, малко над трийсет, с омазнен гащеризон и огромни кални обуща.
- Моля? - правя се на заинтересован и отмятам три отвесно.
 - Дойдох да съобщя за убийство. - настоява оня срещу мен и мачка с възлестите си пръсти кафява, стара ушанка.
 - Аха. - кимам облекчено - За убийство значи.
 - Да, да! - оживяват рунтавите вежди над клюноподобен нос. Кафявите очи, ме гледат от това безизразно лице от висотата на двата метра. На толкова се намира главата му от пода.
 - Добре, седнете. Момент да си довърша рапорта.
Сяда и забива поглед във върховете на обущата си. Мисля си, че трябва да се почисти след него. Откъде хората вземат всичката тази кал и защо все тук я носят?... Пет отвесно: "Река в Месопотамия"... Хм! Ама ги правят тези кръстословици от ден на ден по-тъпи.
 - Тигър или Ефрат. - обажда се с безразличие столът отсреща ми. - И двете са с по пет букви.

И на глас ли си говоря? Мразя да става така! Миналата седмица някой ме е чул да си мисля за задника на касиерката, стигнало до жена ми, що приказки изприказвах, че и цветя ù купувах... Едва се оправих с нея.
 - Вие за какво казахте, че сте тук?
Хвърлям вестника и се надвесвам от бюрото си към идиота, отсреща. Сграбчил с ръце плота от двете страни, свил глава, като готова за нападение хищна птица, гледаща с остър поглед престъпника, в полустоеж, полулетеж; а бе, оттренирвам го това положение две години вече, казаха ми, че така изглеждам по-внушителен и респектиращ.
  - Дойдох да съобщя за убийство.

Гласът е равномерен, тих, хлъзгащ се, като да ми говори омазненото яке на натрапника. Само веждите отново подскачат, аха да литнат над кафявите очи, но не, спускат се и отново заемат положението си на челото.
 - Ясно. Разбрах.
Правя се, че ровя из документацията си. Вратата се отваря и влиза сержантът от пропуска:
 - Господин следовател, дошъл е техник за факса.
 Сержантът е изпънат по устав, фуражката му е малко килната, но великодушно отминавам тази му волност.
 - А, чудесно, пусни го да влезе, три дни сме без факс. И, сержант - не, не мога да потъпча така, с лека ръка, установените порядки - Оправете си фуражката!
 - Слушам! - козирува той и се измъква заднишком.
Обичам реда! Обичам и когато подчинените ми го обичат. Защото, както е казал... ъъъ, кой беше... както и да е, та както е казал: "... без ред и дисциплина, армия няма"
А какво е полицията? Армия в мирно време. Така че...
 Ставам, правя няколко крачки из кабинета, заставам зад стола на посетителя си, обувките ми са лъснати до блясък, вслушвам се доволно в поскърцването им, това поскърцване ще ме изкачи по стълбите на втория етаж, а там са само старши инспектори... Ех, веднъж да се изкача на втория...

Телефонът звъни, оставям мечтите за после, за секунда съм зад бюрото:
 -Ало! Мишкин на телефона.

Гласът отсреща бучи, като прекаран през валците на комбайн, чува се песен от радио, някой някъде псува, прогнозата за времето, заедно с глас от сутрешен блок на някаква телевизия, мамка им и телефони; все пак успявам да доловя гласа на дежурния от Централното управление, думи само някакви: "... тракторист... може би, факс." След което слушалката от другата страна гръмва като изстрел в ухото ми и всичко потъва в тишина.
Затварям и аз.

Денят лениво влачи мъгливи глезени покрай прозорците на омразния първи етаж, в който всички  влизат с кални обувки. Освен мен.
Началството ходи само по червени пътеки. Но то е на третия, а преди това трябва да превзема втория...
Май ще завали.

 Отново се отваря вратата, от счетоводството някакви ведомости мъкнат. Счетоводство... Пфу! Скучна работа. Никой не се интересува от истинските борци за правда.
Това ми прозвуча добре. Хареса ми. Борец. За правда. И за святата истина.
Столът срещу мен изскърцва. Тоя съвсем го бях забравил.
- Та така. - Започвам изтежко и важно. - Разкажете ми за това убийство?
 Мачкат яките му ръце кафявата ушанка, прекарва език по устните, вън пее гълъб, дали са в любовен период?

 - Дойдох да съобщя за убийство - подема отново.
 - Добре - привидно се съгласявам - станали сте свидетел на убийство. Какво беше: битово, пиянска свада, футболни хулигани, ревниви съпрузи...
 - Не - прекъсва ме - Аз извърших убийство.

 А сега де! Светът е полудял, казвам ви. Всеки ден попадам на все по-големи откачалки. Светът не просто е полудял, продължава и го прави с все по-нарастващи темпове. Ей го и тоя тук. Или жена му го е изгонила, или е  съкратен от фабриката, или магарето му е умряло, а тъщата не иска; писнало му е от всичко, та му иде да убие. Но не, не е убиец. Те не се разхождат току-така из града, с омазнени гащеризони, с табела: "Аз съм убиец"
Разбирам го, но тук не сме бюро за оплаквания, има си социално министерство...

 - Три убийства.

Едва не изпадам от стола. Тоя трябва да е много огорчен.
 -Извърших три убийства.
Гласът му увисва в тишината, а аз трескаво въртя телефонната шайба. Какъв беше номера на Психото...
 - И къде ги извършихте? - по-скоро поддържам разговора, отколкото ме интересуват безсмислиците, на някакъв откачен.
Той става и се взира в картата на стената, а на мен ми дава заето в слушалката. Казах ви, прегряват им линиите на тия от Психото. Побъркан свят!
 -Ето тук - сочи ми с пръст, голям като кебапче и също толкова мазен, района над реката.
 - Значи в окръг Голяма могила?

Кима с глава, доволен е от себе си, тръшва се на мястото си, седалото жаловито стене под тежестта му, стена и аз, гледайки калните стъпки. На всяка цена трябва да го разкарам тоя, тук заприлича на свинарник, а не на кабинета на образцов криминалист. Но не мога просто да го изхвърля, трябва да измисля нещо. И измислям. Правя се, че провеждам разговор по телефона:

- Ало, Данкин, обажда се Мишкин. Тук при мен един гражданин твърди, че е извършил убийство.
 - Три убийства - поправят ме от строшения стол.
 -Три... убийства - кимам и се "вслушвам" в събеседника отсреща. - Би ли сверил с нашите записки района на Голяма могила за последните двадесет и четири часа... Благодаря, изчаквам... Да, ще го попитам. Господине, местили ли сте телата?... Отговаря с "не"... Да, ясно. И аз така мисля. Благодаря, Данкин.
Затварям. Усмихвам се. Зад мен нещо издрънча, изпука, май оправиха факса.

 -Господине, благодаря, вие сте свободен.

 Кафявите очи ме гледат, невярващи, разпиляват се  веждите над тях, интересно - дали наистина летят...
 -Свободен?
 - Да, свободен сте. За съжаление, Голяма могила е в окръг Две Големи могили, а не към нас, Средна могила, така че, ето ви телефоните на инспекторите там. Днес е петък, почти шестнайсе часа, късно е. В понеделник им се обадете. И ви благодаря за проявената гражданска съвест! - добавям вече след него, загледан жално в пътечката от кал по мокета ми.

Както споменах, часът е шестнайсе, край на работния ден, предстои ми нелек уикенд с тъстовете, семейна вечеря...
Мразя семейните вечери, мразя и тъстовете, и живота си, мразя на този скапан първи етаж, където всеки влиза с кал по обувките. И сержанта от пропуска мразя, дето влиза без почукване в стаята ми.
 - Господине, факсът работи, има спешно съобщение.
Измъква се като невестулка а аз крещя:
- Прати чистачката, веднага!

Измъквам листа от апарата, толкова съм ядосан, буквите подскачат пред очите ми, слагам очилата, има кратък текст:
"На вниманието на Полицейските управления от Средна, Голяма И Две Големи могили: На територията е извършено тройно убийство. Заподозряният е местен жител, тракторист. Висок е метър деветдесет и седем, с кафяви очи. За последно, е бил забелязан, облечен в работен гащеризон и кафява ушанка. Заподозряният е опасен, може и да е въоръжен!"

 Зейва отново вратата, чистачката влиза, мърмореща:
 - На какво прилича тук? Свинарник, а не образцов кабинет. Мразя го този първи етаж, и живота си мразя, и вас мразя,  дето не се научихте, да си почиствате обувките преди да влезете.

 *  *  *