„Когато плачем, измиваме огледалото на душата си.”
Надписът се намираше над входната му врата и всяка сутрин отделяше по минута, като се взираше в него. Стоеше и сякаш чакаше нещо да му отговори, нещо да се покаже от стената и да му подаде ръка. Това така и не се случваше, ала той продължаваше да изпълнява ритуала си.
Живееше сам от няколко години в жилищна сграда, обитавана главно от възрастни мъже и жени. Забавленията му се ограничаваха до кратките сборичквания с домашната му котка и безкрайното гледане през прозореца на всекидневната. Правеше му удоволствие да наблюдава реката от забързани минувачи, която вилнееше навън.
Беше редактор в голяма издателска къща и вършеше всичката си работа у дома. Работата му беше причината да се премести в този град. Странен, обаче, беше изборът му на място за живеене. Не обичаше нито шума, нито тълпите... Ала апартаментът му се намираше над улица, която ден и нощ излъчваше врява.
Не беше от хората, които очакват гости. Но, когато се случеше някой да ...