Младата жена нетърпеливо пристъпваше на перона. Гарата беше пълна с народ: изпращачи, посрещачи, заминаващи. Колко много съдби се преплитаха и колко многобройни бяха сърцата, които туптяха в очакване като нейното. Петя беше от чакащите. Да, тя чакаше. Беше се молила за този ден. Мечтала бе за тази среща. Бленувала този миг най-после да настъпи. Големият часовник отмерваше секундите до пристигането на следващия влак. Нейната мечта щеше да се сбъдне! Реалността щеше да обгърне в прегръдка желанието ѝ. Всичко щеше да стане реално, но младата жена не се страхуваше, напротив, независимо от еуфорията, която бушуваше вътре в нея, тя изглеждаше спокойна и само краката ѝ издаваха нетърпението, с което очакваше срещата. Петя леко въздъхна и отпусна пръстите си, защото несъзнателно беше стискала чантата си, така здраво, че нейните длани бяха почервенели, а ръцете ѝ се бяха изпотили. „ Най-после!” – си помисли тя, а нейното сърце затрептя. Гласът от колоните оповести, че след десет минути ще пр ...