“И вече не аз живея,

а Христос в мене живее”

    Галатяни

Отвън, по лицето на великанското “еди” не личеше нищо. Главата бе кръгла, гладка, равна и непотрепна. Тялото – черно, бляскаво и издуто. Механичните пипала, закривили се във всички посоки, редяха изправност и сигурно бъдеще.

Отвътре – едри зъбчати колела, огромни пружини и тежки винтове, всичко цъкаше и жужеше, равномерен брум се носеше от глъбината.

Ала неуязвимото “еди” се сгромоляса.

Дългите му хващачи се пречупиха, забиха се в тялото и главата, покриха ги с безброй цепнатини, това доведе до липса на сцепление, превърна механичното единство в едва удържащи се части и “едито” се превърна в облаци от прах.

Стотици уредници изпищяха. Поточните линии се преобърнаха, връзката с горния свят на Атриума се прекъсна и малкото оцелели “едита” се пръснаха във всички посоки, търсейки изход към светлите зали на “Ad Meliorem”.

Подземието на Ицорхе опустя. Прахът се слегна.

Там, дето по-рано, само на един къшей време, се извисяваше мрачната снага на “едито”, зейна пробойна. Влезе светлина. А в средата – силует, човешка фигура. Търпеливо наклонена глава, скръстени на гърдите ръце, широк разкрач. И един дълбок мъжки глас:

- Най-сетне! След толкова хилядолетия някой да отвори.

Крачка напред. Поглед навътре.

Нищо.

Мъжът запрескача струпаните останки от “еди” и разпилените отломки от “едита”. Застана в средата на подземието, огледа се.

- По-зле е, отколкото мислех.

Тогава изпод насъбралия се по земята прах се чу гласче, ясно и с особена живост в себе си:

- Горе е по-зле.

Мъжът погледна по посоката, отдето идеше гласът и видя едно същество, за чието съществуване не подозираше. Две сиви топки, една върху друга, малката върху голямата. И две очи, умни, чисти и като че малко кривогледи.

- Какво си ти?

Съществото се замисли. “Кой съм аз”? Хм. “Кой”! Внезапно се усмихна и рече с малките си уста.

- Аз съм Еди.

- Сам ли си?

- Да.

- Какво е тая течност по теб?

- Течност ли? – омуси се съществото. – А, тази ли? От един човек. Изтече от него и сега се просмуква в мен.

- Къде е той?

- Ей там, под прахта, където бях и аз.

- Нали беше сам?

- Сам, де. С него.

Мъжът направи няколко крачки назад, приведе се, изгреба няколко шепи прах и видя лице.

Посърнало изражение, изкривени черти, широко отворени очи и никаква светлина у тях. Тялото, останало под прахта на разрушението, навярно бе напълно смазано. Ала мъжът забеляза, защото той умееше да забелязва такива неща, как крайчецът по устните на затрупания човек разкриваше нещо различно от отчаянието, което изразяваше цялото му лице. Те бяха едва-едва разтегнати, като че в някаква неразбираема усмивка. Все едно тленната и вече ненужна плът бе съумяла да запази нещо от миналото, от духа на този човек, някакъв небесен къс спомен, според който той не е това, което му казват, че е, както и не е онова, в което сам накрая по принуда се бе убедил, че е.

- Един от моите! – прошепна мъжът.

После се изправи като с наведена глава, но гневно изражение закрачи навътре в подземието. Малкото двутопчесто същество бързо го догони и тихо се присламчи към него.

- Ти не ми трябваш, иди си – рече мъжът.

- Къде отиваш? – запита странното създание, като се направи, че не чува как го гонят.

- Да събера децата си.

- Ще успееш ли?

- Разбира се. Аз винаги успявам. Те и не са много.

- А какво ще стане с другите, с всички други? Ще ги погубиш ли? – със свито гърло запита Еди.

- По-лошо. Ще ги оставя сами.

Малкият Еди се замисли, без да изостава от новодошлия мъж.

- Как ще ги събереш?

- Аз повелявам над дванадесет Сили. Първото, което ще направя, е да ги пробудя. Те спят дълбок сън в дванадесет човешки съзнания. След това ще стоваря маньа в сърцето на този свят.

- Какво е маньа?

- Това, което се е просмукало у теб и изтекло от мъртвия мъж ето там.

Еди се обърна назад и се вгледа за миг.

- Тогава ще спасиш и мен, нали?

- Няма. Ти си просто играчка.

Съществото се спря, завъртя тялото си, а после главата, след което отново догони мъжа.

- Нищо. Аз ще ти помагам.

- Нямам нужда от помощ. Пък и с какво можеш ти да помогнеш?

Еди преглътна, опита да измисли нещо, не успя, лицето му се натъжи, но все пак, без дори да разбира защо го казва, рече:

- Е, как няма с какво? Има! Аз имам карта на това място. Цялостна карта, с всеки ъгъл, с всяка дупка, знам къде е най-малкият павилион, най-глухата клетка.

- Сигурен ли си?

- Че как?

- Добре. Кажи сега накъде да вървим.

Еди се огледа, даже се завъртя в пълен кръг, това някак го утеши, след което рече:

- Ето насам, после нагоре. Не след дълго ще достигнем пещера. Там е Марни.

- Марни ли? – малка изненада се яви в мъжа.

- Да. Ако искаш да знаеш, това е една гола жена.

- Хайде тогава, води.

Еди се изравни с мъжа и се плъзна напред наедно с него.

- А ти, впрочем, как се казваш – отново полюбопитства той.

- А ти, впрочем, не млъкваш ли?

- Че защо да млъквам?

Тънка усмивка пробяга по слабото лице на мъжа. Източеното му тяло съвсем слабо се извърна към своя другар.

- Еди, знаеш ли как се е казвал мъжът, който стои затрупан там?

- Знам, разбира се. Това е Петров.

- Тогава и аз съм Петров. Алоген Петров.