Будеше се всяка нощ в два и половина. Понякога синовете му още не се бяха върнали от живота. От нощния живот.
„Така е по-добре – казваше си. – Поне не ме будят.”
Случваше се понякога и да го будят. Когато се прибираха преди два и половина. Не им правеше забележка. Никой не го караше да спи в кухнята. Сам си беше избрал това място, за да не дразни съня на жена си в спалнята. А кухнята нямаше врата. Така че шумът от коридора нямаше как да бъде избегнат. Синовете му влизаха – внимаваха, но не чак дотам, че да не ги чуе. Понякога се къпеха, друг път шумно оставяха ключовете си на масичката в антрето, трети път не съумяваха да си събуят обувките с връзките, както правеха обикновено, и се строполясваха върху плочките. Той чуваше всичко, гледаше дивана, покрит с бяла изкуствена кожа, който служеше за легло, взираше се със затворени очи и понякога се усмихваше, друг път тъжеше. Децата знаеха, че не спи. Усещаха, че го дразнят. Че има нужда от почивка. Но нямаше какво да направят. За тях това б ...