exuded (Владимир Георгиев)
643 1317
Jan 15, 2020, 3:07 PM

Раздяла 

  Prose » Narratives
954 8 13
4 мин reading

     Пръкна се поредната година. Вървят една след друга като заточеници, като синджир роби, обсебени от времето. Не му харесваше това. И реши да го обсъди със себе си; седна на стария стол до още по-старата маса на верандата, отпусна се и въпреки хладното време не наметна сетрето си, както обикновено. Затвори вратата на големия френски прозорец на къщата, за да не влиза мръсния въздух от дима на запалените в печките автомобилни гуми и отпадъци: целият квартал, уж някога престижен, беше минал на отопление с подръчни материали. Повдигна нервно носа си като хрътка – дали пък тая пуста криза не го човъркаше така? Как лошо мирише! И това непрекъснато усещане за безнадеждност, за постоянното влошаване на битието, сякаш всеки изминал ден е само оправдание за предстоящия... Извинявай, казва днешният ден, че бях толкова скапан, безсмислен и зъл. Но утрешният ден ще е още по-несъвършен. Ще видиш. Така че бъди благодарен. Да, именно благодарен. И то задето сега не е по-лошо от после. Тъпо е.

     Ама че воня. Това не са фини прахови частици, каза си. Прилича ми на газова атака. Някой е опърдял квартала с летална цел. Това трябва да се е случило. Тъжен начин да умреш. И да се вмиришеш приживе.

     – Ти си слабохарактерен човек – въздъхна и запали цигара. – Нали щеше да откажеш цигарите след празниците?

     – Така исках. Не се получи – отговори другото му аз. – Пък и какъв е смисълът? Дали ще е цигареният дим или някоя фина прахова частица ще ти вземе въздуха, все е тая.

     – Оправданията са именно за слабохарактерните. Оправдания винаги има. Причини – също. Ала нали знаеш: който има желание, търси начин, който няма – търси причина.

     – Желание имам. Воля нямам.

     – Няма значение. Не ми се спори. Волята и желанието са едно и също нещо; без воля желанията са само мечти за наивници. Поезия. И дори по-лошо – глупост.

     Вгледа се в сивото небе. Странно, по това време на годината, в началото на януари, при това в седем сутринта, би трябвало да е още съвсем тъмно. А на него му се струваше сиво и само сиво.

     – Сиво като живота – уточни.

     – Животът не е сив.

     – А какъв е?

     – Безцветен.

     – Глупости.

     – Да, безцветен е. Даже прозрачен. Като онова кухо стъклено кълбо, дето го държи „Господарят на света” на Леонардо. С цветове го изпълват само нашите постъпки. Което е жалко, ако се замислиш.

     – Хм. А пък аз мисля, че животът е болка.

     – Това е друго определение, сетивно, телесно. Да, всъщност може да се каже, въпреки че болката обикновено не е безцветна, струва ми се. И затова не е така характерна за живота. Защото... как да ти кажа? И смъртта е болка. 

     – Не може да знаеш това със сигурност. Само дърдориш. Просто си вкиснат. Или уплашен. Между другото, май си остарял. Бузите ти са провиснали. И сенките под очите ти отиват повече.

     – Де да знам, и така може да е. Аз си мислех, че съм се състарил, а то може да се окаже, че направо съм остарял. Ама гледай само как тече времето! Ако бях с по-силен характер, може би щях да променя това.

     Една бяла котка скочи иззад дувара, качи се върху керемидите, поспря се за малко и като видя човека, който си говореше сам, ококори се и побягна ужасена.

     – Да – продължи пушачът, – животът и смъртта си приличат по болката.

     – А по какво се различават?

     – Ами например по това, че смъртта е болка, която не може да бъде изживяна. Нито презряна. Още по-малко – надживяна.

     – Като любовта ли?

     – Да, като нея. Вероятно.

     – Вероятно какво? И защо вероятно?

     – Вероятно затова по навик затварям вратата зад себе си, когато излизам навън. Да не влизат мъглата и тежкият въздух. Да не ѝ стане студено.

     – На нея ли?

     – Да.

     – Липсва ли ти?

     – Не. Тя не беше моя. Липсва ми само отсъствието ѝ. Откакто си тръгна, нито за миг не излиза от мен. Обсебила ме е. Както времето – годините: те се търкалят, изнизват се една след друга, коя от коя по-калпава и безлична, а времето си стои едно и също, замръзнало и ехидно. Кофти работа. Няма излизане от любовта. Вход без изход.

     – Като смърт. Нали?

     – Защо като смърт?

     – Спомних си за едно стотворение на Любомир Левчев. Смъртта е тайнство, страх, но край – едва ли. Така пише той.

     – Добре казано. Може би не всички поети са наивници. И аз мисля, че смъртта е изход, а не край. Вярвам, че тя е единственият начин за избягаме от любовта. Когато болката от отсъствието ѝ стане непоносима.

     Гласовете замълчаха. Пушачът запали втора цигара, а събеседникът му се надигна на пръсти и полетя в сивото небе, мина през опушените от комините облаци и се загуби някъде в пространството и във времето, което беше надживял.

© Владимир Георгиев All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??