Веднъж попитах Дявола на чашка кафе:

- Ако зависи от теб, би ли се отново родил?

- Кога? По-рано? По-късно? От всичко съм доволен. А ти? – усмихна се той.

- Не говорим за мен. Може би. Все едно. Но не бих се променял. Отново ще бъда, какъвто съм бил. Харесва ми да съм струна от виола, арфа, пиано. Без преструвка, при най-лекия допир засвирва, често дори и сама. Тогава е най-искрена, а най-трудно я чуват.

- Защо ли?

- Вероятно съдба.

- Не ли по-добре да си част от оркестър? - втренчи се в мен Дяволът.

- Тогава се губиш.

- Обаче лесно надвиваш шума на тълпата.

- Но в оркестъра слугуваш на палка. Щом я размахат – виеш или мълчиш жалко. Пазиш си мястото или търсиш да заслужиш позлата.

- Няма лошо. Било е човешко.

- Затова ли го няма при вас?

- Да! И не променяме ние съдбата. Само помагаме на силните да се превърнат в смели.

- Защо тогава не се разбирате с бога?

- Аз хората заедно свързвам, а тях Бог чрез името си разделя. Обича послушните. Непокорните той изгаря на клада, а за всички при мен земята е мека постеля. Той иска хората да срещат онова, което прецени, че заслужават, а аз – да срещат онова, което самите излъчват към другите наоколо. Слънцето да среща Слънце, Луната – Луна, а Завист – Завистта.

- Получава ли се?

- Не, защото той се намесва и ни пречи. Иска така да се докаже за по-силен.

- Нали е благороден?

- Така ли мислиш? Тогава защо се крие под различни имена пред вас, на Земята? Нима не е това причината в името му да се изтребват невинни? Спомни си какво направиха първите кръстоносци в Йерусалим. Не изтребиха ли там всички жители, евреи, дори и християните? А Вартоломеевата нощ? Помниш ли съдбата на индианците?

Дяволът бе прав. Ако наистина съществуваше бог и бе справедлив, защо чрез различните си имена ще предизвиква войни все в негова чест. Нали, казват, че предвиждал бъдещето. Значи се радваше на пролятата кръв.

И ми стана страшно, че хората вярват в него. Както и да го наричат помежду си...