Минаваше осем вечерта. Вървеше по една от централните софийски улици, забързана към метрото.
По женски суетно се взираше, пътьом, в отражението си във витрините. Забързана. Замислена. Мислеща. Загрижена. Планираща. Проиграваща варианти в главата си.
Разминавайки се с почти неостаналите неприбрали се в къщите си в този студен мартенски ден.
Чак сега, изведнъж, пак се сети, че всъщност днес е 8-ми. Осми март.
Забави крачка. Защото се стресна. Не ù се беше случвало отдавна. Ами да, днес беше празникът на жената!
Размисли се. Почти спря.
Даде си сметка, че всъщност преди 20-тина и малко повече години чакаше с нетърпение осмия ден на март. Планираше го седмици по-рано, за да измисли най-нестандартния подарък.
И всеки път успяваше да изненада майка си за празника. Задължителният елемент в подаръка беше един.
Винаги един и същ – букетът.
За последен път ù се случи, когато беше на 19.
След това... започна да носи цветята... на гроба ù.
Огледа се. Със сигурност неосъзнато осъзна, че е спряла пред витрината на магазин за... подаръци и... цветя.
След скапания работен ден това ù се стори като поличба.
Извади цигарите от чантата си и седна на перваза на витрината. Запали 100-милиметровата си „цигарета” и след няколкото всмуквания усети как се пренася в спомените си.
Онези „картички” с нейната снимка и надписа отстрани − „Честит 8-ми март, мила мамо”, „Честит празник, мила мамо...”, „...За мама...”
Хм... почти същите ù носеха и дъщерите ù,от детската градина докъм 5-6 клас, само че цветни :))))
Изведнъж се усети, че днес нито един жив мъж около нея не ù беше честитил. Рано тази сутрин във Фейсбук и в блога си беше намерила няколко прекрасни пожелания от виртуалните ù приятели... Щеше да намери още няколко красиви пожелания в глобалната мрежа малко по-късно, когато, подпухнала от сълзи, щеше да се прибере вкъщи...
И, въпреки невероятната вечеря, спретната от дъщерите ù, щеше да осъзнае колко е... сама...
Сега, допушвайки цигарата си, се обърна към витрината и с типичния жест с ръка над очите си се загледа през нея...
- Здравей!
Почти се стресна. Огледа се. Хората покрай нея минаваха, но определено никой не ù говореше. Пак се обърна към витрината.
И в този момент я видя.
Точно пред нея. До самото стъкло, но от другата страна беше тя – Розата... Червена красива Роза.
Беше самотна, потопена в кристална ваза и някакви декорации около нея.
- Здравей! Ти ли ме поздрави?
- Да.
- Много си красива. Защо си толкова самотна?
- Не знам - каза Розата, - днес тук бяха толкова много мои сестри. Но всички бяха избрани и купени. Нали е празник. Със сигурност всяка една от тях ще зарадва по едно сърце на жена.
- А ти... защо не те избра никой?!
- Знаеш ли? Ние, цветята, които сме определени да се появим на витрините за 8-ми март се, появяваме специално и за точно определена жена. Ние не разцъфваме случайно.
- Искаш да кажеш, че ти си се появила точно заради определена жена? Точно за днес? И никога повече няма да те има?
- Да. Всички цветя са така. Идваме по веднъж за точно определен човек и след това преставаме да съществуваме.
- А ти, ти знаеш ли за коя жена на този свят е трябвало да се появиш точно днес?!
- ... За теб.
- За мен?!
- За теб...
- Но... как? Защо? Ама... не трябваше ли да си в ръцете ми тогава?
- Трябваше.
- И защо не си?...
- Не знам. Нито един мъж не ме избра... Важното е, че ти все пак си при мен. И знам, че утре, когато ме изхвърлят като поредното увехнало цвете, поне ще съм те срещнала и ще знам, че идването ми на този свят не е било напразно...
- Значи... ти си моята некупена Роза?
- Да.
- Не знам какво да кажа... Знаеш ли какво ми хрумва? Утре ще дойда точно в осем, когато отваря магазинът и ще си те купя. Т.е. ще си те взема. Нали си моята Роза. Само, моля те, обещай ми, че ще ме изчакаш и че няма да увяхваш?!
- Не мога да ти обещая това.
- Защо?!?
- Защото утре ще бъде 9-ти март.
- Нищо. Нали си си моя. Какво значение има 8-ми или 9-ти?!
- Има.
- Не те разбирам...
- Аз съм твоята Роза днес... Утре... утре ще има друга Роза за теб. Вдругиден друга... За всяка жена, всеки ден, има по едно цвете... Само че... тук, на Земята, вие не го знаете...
- Виж, Моя Розичке, моля те... не можеш да си тръгнеш оттук, без да съм те докоснала... Моля те...
- Ти вече ме докосна. Много повече дори. Знаеш ли колко много от моите розички - сестри, купени днес, дори няма да бъдат погалени и целунати от жените, които ще ги получат... а ти... ти ме направи щастлива, защото разговаря с мен...
- Но аз наистина искам да си те взема. Моля те, изчакай ме до утре!
Нямаше утре.
Десет минути преди осем Тя се появи пред магазина. Погледна през витрината за своята Роза, но... видя увехналото ù стебло.
Разплака се. Силно и искрено. Гледаше прекрасното увяхнало цвете и Душата ù се раздираше.
Опитваше се да си припомни думите ù, че някъде Там непременно и днес има една прекрасна свежа Роза за нея... От това обаче мъката ù не намаляваше.
Но осъзнаваше, че в този живот всеки ден е един-единствен и уникален. Че това, което е Писано да се случи днес, трябва да се случи точно днес.
Че, отлагайки „днешната работа за утре”, всъщност се обричаме никога да не получим Онова, което е било единствено и уникално. И само за нас. Само днес.
Замисли се.
Непродадената Роза остана такава, защото, отлагайки вчерашната си среща с Един за днес, означаваше, че Днес няма как да открие Другия, който е трябвало да ù подари... Непродадената Роза... А срещата с Него утре вече няма как да е с Розата от вчера...
**********
Когато те измислих, се уплаших!
Творение от поетичен дим,
създание от слабостта ми страшна,
дошло мен - силния - да победи!
Когато те измислих, цял изтръпнах:
не сън - жена, родена от жена,
решила с обич свята и престъпна
да ме превърне цял в развалина!
Когато те измислих, се побърках:
като вандал със крясък зъл и див
ти влезе в мен, обра ме като църква.
Но твойта кражба аз благослових.
Да, свята да си, обич огнекрила!
Грабежът ти бе страшен, но свещен -
мъжът е в най-голямата си сила,
когато е от слабост победен.
Дамян Дамянов
© Галина All rights reserved.
Много вярно и все го забравяме. Хареса ми.