Минаваше осем вечерта. Вървеше по една от централните софийски улици, забързана към метрото.
По женски суетно се взираше, пътьом, в отражението си във витрините. Забързана. Замислена. Мислеща. Загрижена. Планираща. Проиграваща варианти в главата си.
Разминавайки се с почти неостаналите неприбрали се в къщите си в този студен мартенски ден.
Чак сега, изведнъж, пак се сети, че всъщност днес е 8-ми. Осми март.
Забави крачка. Защото се стресна. Не ù се беше случвало отдавна. Ами да, днес беше празникът на жената!
Размисли се. Почти спря.
Даде си сметка, че всъщност преди 20-тина и малко повече години чакаше с нетърпение осмия ден на март. Планираше го седмици по-рано, за да измисли най-нестандартния подарък.
И всеки път успяваше да изненада майка си за празника. Задължителният елемент в подаръка беше един.
Винаги един и същ – букетът.
За последен път ù се случи, когато беше на 19.
След това... започна да носи цветята... на гроба ù.
Огледа се. Със сигурност неосъзнато осъзна, че е спряла пр ...