Беше лято. Слънчевите лъчи огряваха всичко наоколо. Отдалече аз видях същата онази млада жена, която всеки ден с роклята си на слънчогледите минаваше по улицата с паважа и сядаше в парка. Носеше сламена шапка. И се усмихваше. Сякаш лятото беше скрито в очите ѝ. Сякаш носеше морските вълни в ръцете си. Косите ѝ бяха целунати от вятъра. В нейната походка имаше нещо повече от увереност. Тя носеше живот. Сякаш летеше към любовта си. Същата тази жена излъчваше такова блаженство. Сякаш някой ѝ бе отнел живота, но някой друг бе решил да ѝ го върне. Или тя самата си го бе взела обратно. Жената отваря някаква книга. Първо беше изчела цялата поредица на „Аз преди теб“, книгите на Хорхе Букай, а сега четеше някаква книга, чиято корица не познавах. Рисунката беше различна, екстравагантна, шарена, цветна. На върха ѝ беше нарисувана една пеперуда, която сякаш всеки момент се канеше да литне и да кацне на нослето ѝ. Полети и ти! Полети! Нищо не те задържа на Земята. Лети! Изгрей! Бъди любов! Дай и пр ...