Беше лято. Слънчевите лъчи огряваха всичко наоколо. Отдалече аз видях същата онази млада жена, която всеки ден с роклята си на слънчогледите минаваше по улицата с паважа и сядаше в парка. Носеше сламена шапка. И се усмихваше. Сякаш лятото беше скрито в очите ѝ. Сякаш носеше морските вълни в ръцете си. Косите ѝ бяха целунати от вятъра. В нейната походка имаше нещо повече от увереност. Тя носеше живот. Сякаш летеше към любовта си. Същата тази жена излъчваше такова блаженство. Сякаш някой ѝ бе отнел живота, но някой друг бе решил да ѝ го върне. Или тя самата си го бе взела обратно. Жената отваря някаква книга. Първо беше изчела цялата поредица на „Аз преди теб“, книгите на Хорхе Букай, а сега четеше някаква книга, чиято корица не познавах. Рисунката беше различна, екстравагантна, шарена, цветна. На върха ѝ беше нарисувана една пеперуда, която сякаш всеки момент се канеше да литне и да кацне на нослето ѝ. Полети и ти! Полети! Нищо не те задържа на Земята. Лети! Изгрей! Бъди любов! Дай и приеми! Тези мисли минаваха през главата ми докато гледах как жената жадно поглъщаше и тази книга. Косата ѝ беше побрала парченца разтопен карамел в себе си и се стелеше нежно по гърба ѝ. Слънцето сякаш живееше в сърцето ѝ. Изгрей и ти!
А онзи мъж видя ли то? Той изглежда сериозен.  Прилича ми на човек, който не се грижи за себе си. На някой, който не желае да дава и приема любов. Припознахте ли се в него? Той сядаше на пейката и потропваше нервно с крак. Гледаше винаги надолу. Сякаш се страхуваше да погледне хората в очите, за да не потънат в океана на собствената му тъга. Валеше в него порой, който никой никога не успя да спре. Гръмотевици за миг пресвяткаха в очите му. И после се скриваха. Снегове падаха в душата му, заледяваха се, но не се топяха. Приличаше на дърво с пожълтели и отдавна окапали есенни листа, издухани отдавна от вятъра. Голо дърво, което си нямаше одеялце да го топли. Тъгата му топеше лятото. Топеше и надеждата в очите на онова срамежливо момиче, което седеше на съседната пейка и тайничко го наблюдаваше. Тя сякаш се опитваше само с поглед да отнеме цялата му тъга. И да му даде любовта, която тя самата заслужава. Под неговата сянка, нейната пролет гаснеше. Надеждата ѝ се топеше. Усмивката също. И парещите лъчи на тъгата му я обливаха. Очите ѝ носеха цялата красота на морето, но и цялата му тъга. Цветовете ѝ вехнеха. Тъгата ѝ беше красива. Сега тя вади листа и започва да пише. Почва да си го фантазира. Почти не го познава. Но го вижда красив. Представя си го чист, невинен като белия сняг. В него тя вижда всички онези прекрасни нюанси, които досега не е видяла у себе си. Вижда онази топлина, която не може да намери у себе си. Той е нейният мираж. Блян. Копнеж. Красота. Онова, което изпълва със смисъл живота ѝ. Бягство от родителите ѝ. От живота. От нея самата. Убежище, което ще я отведе право в мрака, за да може тя самата да намери и отключи най-чистите си, истински и прекрасни лъчи. Тя ще се научи да обича чрез него, който не съществува в действителност. Сега подминете пейката му и го оставете да си седи. Да бъде тъжен е неговия избор. 
Ами онова срамежливо момче видяхте ли? Той седи там, пречупен след поредния скандал с приятелката си. Седнал е до езерото. Слуша водата и се опитва да се успокои. Пита се защо му се случва всичко това? С какво е заслужил подобно отношение? Не заслужава ли и той малко любов? Той седи на пейката. Мисли. На очите му почти проблясват сълзи. Някой минава. Разминават се с онова срамежливото момиче, което тъкмо е станало от пейката. И той не я забелязва. Тя него също. Това срамежливо момче е красиво като лятото. Бурно. Младо. Живо. Зелено. Морските вълни струят от него. Той е вълшебник. Може да превърне всичко в любов. Той е роден, за да дава любов. Той е красива магнолия. Нежен люляк. Неговият прекрасен глас е гласът на Вселената. В очите му се четат лъчите на слънцето. Зад синьото в очите му, се крие цял океан от любов, която му се иска да дари. Но дали има на кого? 
Ами онези млади родители, които изкарват детенцето си в парка? Те не сядат по пейките, а сядат на тревата. Носят одеялце за пикник. И изкарват малката си кукличка с руса косичка и сини очи. Мъжът държи жена си за ръката през цялото време, гали нежно дланта ѝ, прегръща я, докато с радост, възхищение и любов наблюдава и нея, и дъщеря им. Чете се обожание в очите им. Младата майка гледа малката си кукличка как си играе с играчките си. Люлее я. Татко ѝ я пуска по пързалката, а мама я чака долу. После я слагат на кантарчето. Вдигат я нависоко. И накрая я гушват в прегръдките си. И светът се превръща в любов. 
Една година по-късно онова срамежливо момиче е различно. В очите ѝ  няма онази тъга. Виждаме я на пейка с приятели. Тя е душата на компанията. Няма го срама. Болката. Неувереността. Не поглежда телефона си дори за миг. Танцува. Пее. О, Господи как хубаво пее! Поклаща тялото си в ритъма на танца. Носи прекрасна рокля. Рокля на слънчогледи. И в нея се влюбва онова момче. Онова момче, което седеше на пейка в същия парк. Срамежливото момче, което тъгуваше по друго момиче. Но сега обича това момиче – с роклята на слънчогледите. Онова, което е истинско. И двамата са истински. Той е онзи, несъвършенния, в когото тя вижда и бялото и черното, но затова пък го обича много по-силно и истински, от онзи измисления. Тя заспива на рамото му. Той ѝ връща загубената пролет. Полива семенцата любов, които тя е посадила в себе си. Тя ляга на гърдите му всяка вечер. И му разказва приказки с косите си. Те се любят до късно. Притихват. И после се сънуват. И в съня си се обичат. После им се ражда най-прекрасната вълшебна кукличка със сини очи. И така от онова срамежливо момиче, тя се превръща в жената с роклята със слънчогледи и накрая - в младата майка. А той – от тъжното момче, което не знае как да се чувства след поредния скандал – в щастливия млад татко. А онова другото момче, потънало в тъгата си, отдавна не идва в парка. 
Откъде знам всичко това ли? Аз съм онази, която почти никой не забелязва. С изключение на онази жена, която преди години ме нарисува и сложи рисунката ми за корица на новата си книга. Онази същата жена с роклята на слънчогледите, която сега е в парка и се наслаждава на вълшебния си съпруг и милата си дъщеричка. Онази същата, която от какавида се превърна в пеперуда. Онази като мен. 
Всички някога сме били обикновени какавиди, нали? 
Всички някога ще се превърнем в пеперуди. 
И ще полетим…