Оня ден, гледайки телевизия, отбелязах как водещите на сутрешния блок се развилняха на една песен. Румънска била. Чалга при това. Страхотийка. Странното беше, че през целия ден, който каквото и да ми кажеше, в мозъка ми реагираше първосигнално едно "малееееееееееееееее". Само това бях запомнила. Хм, виж ти колко съдържателни били тези балкански ритми.
Като една тотална, любопитна овца отделих остатъка от деня, за да се гмурна в дебрите на това, както се изразяват колегите от радиостанциите с подобен формат, недооценено изкуство. Резултата беше потресаващ... Мъжа ми се връща от работа, а аз му викам от вратата:
- "Води ме в някоя квартална кръчма"! - едва подтискаща напушващия ме смях.
Объркването в погледа му ме развеселява още повече. Идея нямаше за какво става въпрос, но следвайки извивките на мелодията, разбра, че е станала някаква злокобна метаморфоза в съзнанието ми.
На другия ден шефа се беше разсмърдял в офиса. Като крайна мярка срещу обзелите ни непукизъм и безхаберие, реши и о ...