Може би щяхме да продължим така цял ден, ако случайно погледът ми не беше попаднал върху странно движеща се фигура. Беше жена, видимо богато облечена – мъхесто кожено палто, хубави обувки и пухкава шапка. Походката й обаче беше всичко друго, но не и нормална. Тя се луташе между кофите за боклук и вървеше на зиг-заг от тротоар до тротоар. 

Първоначално си мислех, че е пияна до козирката, но нещо в поведението й, и най-вече в богатото й облекло ме накара да си мисля, че не е точно така. Пияниците нямат такива скъпи дрехи и в подобно време не биха си показали и носа извън лъскавите си къщи или скъпите си коли. Такива не стъпват на улицата, още по-малко в подобен квартал. 

Затова, противно на всякакъв здрав разум, реших да я пресрещна по време на една от осморките. Жената вървеше с пълна сила към мен, но не се отместих – точно обратното, застанах на пътя й. Тя продължаваше да върви към мен и въпреки виещите се около нас снежинки, не можах да различа дали ме вижда, или не. Накрая тя се блъсна в мен и двете паднахме с писък в снега до една паркирана, незнайно откога, кола. 

Глухарьов дотича при нас, с пистолет готов за стрелба, точно когато се измъквах изпод странната особа в самурено палто. 

- Спокойно, тя не е заплаха – обърнах се аз към своя колега. 

Той свали оръжието, но не го прибра. Помогна ми да я обърнем по гръб и поклати глава.

- Тая не е много нормална – заключи той, докато проверяваше клепачите й.

Очите на жената бяха затворени. След като бях спряла нейния зиг-заг по улиците, тя лежеше пред нас като мъртва. За момент дори си помислих, че може наистина да е мъртва. Погледнах през Сумрака – аурата й блещукаше над главата й в обърканите оттенъци на страха. Беше дезориентирана и изтощена. 

- Богати пачаври – мърмореше Глухарьов, докато коленичил в снега се опитваше да я свести. – Мислят си, че тук е пълно с бедни момчета за развлечение и когато някой ги отсвири, се натряскват с евтина водка. После иди обяснявай на хората от Бърза Помощ какво е станало.
- Не е пияна, Серьожа – поклатих глава на свой ред, - изтощена е. 

Глухарьов ме погледна все едно аз съм пияната в групичката. 

- И какво предлагаш? – попита той в опит да запази самообладание. 

Аз не му отговорих, а просто сложих ръка на челото на жената, която той се опитваше да свести. Затворих очи и се опитах да вляза в съзнанието й. Оказа се лесно – жената беше просто човек – но онова, което видях през нейните очи не беше никак хубаво. Млад мъж, може би малко по-млад от нея, любов, бурна и изпълнена с глупости. Брак като по филмите – бели рокли, шатри, торти на етажи... Голяма къща, няколко коли, почивки по екзотични места. Дотук приказката на богаташката. След това обаче нещата започнаха да се влошават. Скандали, късни прибирания, още скандали, сълзи, трошене на чинии. После той си беше отишъл, а отчаяната жена се беше залутала по тези улици в този район, за да търси лек за болната си душа.

Такива са те, хората... Мислят си, че с едно махване на магическата пръчка нещата ще се оправят и всичко ще бъде както преди. Много шарлатани разчитат именно на това. А тази жена, за свое нещастие май беше попаднала на истинска Тъмна вещица. Която й беше взела парите, а в добавка беше изпила и повечето от жизнената й енергия. Всички подобни магии са много опасни, защото за да направи магията, Тъмната използва не своята Сила, а тази на нещастното човешко същество, което е дошло при нея за помощ. Още по-лошото е, че почти винаги нещата не свършват добре. Човешките съдби са оплетени и на малцина Различни е дадено да виждат коя съдба къде ще отиде. Това са Пророците. На всички останали, дори и на Висшите, дори и на Великите, е дадено да виждат няколко хода напред на шахматната дъска. Само няколко хода, не цялата партия. 

Отдръпнах ръка от челото на жената и тръснах глава. Нещата ставаха дебели. 

- Какво стана? – попита разтревожено Глухарьов и ме хвана за рамото. – Добре ли си?
- Не съвсем – признах си аз, - но май ще имаме повече работа, отколкото си мислехме. 

Сложих двете си ръце на слепоочията на жената и започнах бавно да вливам Сила в нея. Това не беше нейната собствена жизнена сила, но щеше да свърши работа – ако я оставехме тук в снега, тя нямаше да доживее до вечерта. След няколко секунди жената отвори очи и се огледа стреснато. Вероятно реши, че сме решили да я оберем или нещо подобно, защото започна тихо и истерично да пищи. Глухарьов обаче реагира преди мен, като помогна на жената да седне на колене и извади удостоверението от джоба на палтото си.

- Успокойте се госпожо – започна той и й показа червеното тефтерче. – Просто Ви прилоша. Не се плашете, от милицията сме!

Жената огледа уплашено първо него, после мен и някак си обърканото й съзнание започна да сглобява някаква картинка.

- Аз... – започна несвързано тя, - дойдох при една... врачка.

Тук тя наведе виновно глава, сякаш очакваше да я порицаем за глупостта или нещо подобно. Глухарьов отново реагира преди мен.

- Как се казвате госпожо? – жената го погледна учудено.
- Виктория.
- Добре тогава, Виктория – продължи той, - кажете ни къде е адресът на врачката. 

Жената ме погледна уплашено.

- Не бива да ходите там – започна тя и се разтрепери, - там е страшно, опасно.
- Не се страхувайте за нас – обадих се аз и стиснах ръката й. – Ние сме от специално подразделение към МВД, специализирано в работата с шарлатани като нея. Ще се справим. А сега по-добре си вървете у дома. Скоро при Вас ще дойдат наши сътрудници да Ви вземат показания. 

Жената погледна към Глухарьов за помощ, но той само кимна и й помогна да се изправи на крака. 

- Вървете госпожо! След две пресечки ще стигнете станция на метрото – подкани я моят колега-човек и жената наистина се затътри надолу по пътя като си мърмореше нещо под нос. – Какво беше това? – обърна се той към мен.
- Това е нагледен пример за работата на недобросъвестен Различен – отговорих аз и започнах да си пробивам път през преспите. 
- Не те разбрах – каза той и се изравни заедно с мен. – Нищо не разбирам. Какви бяха тия приказки за специални подразделения и други подобни?
- Трябваше да я успокоя по някакъв начин – свих рамене аз. – Освен това наистина е моя работа да се разправям с подобни изчадия на Мрака. 
- И какво ще правиш? – дръпна ме той да спра. – Да не смяташ да я пречукаш?
- Шегуваш ли се? – прихнах аз. – Ще й дам добър урок, ще съставя акт и после всичко по каналния ред ще отиде в Нощния патрул. Те си имат процедура по въпроса. Нищо няма на ни стане, спокойно. 

Продължих да вървя във виелицата, мислено сравнявайки образа от спомените на изтерзаната жена. Дали наистина нямаше да ни стане нищо? Не бях си имала работа с подобен екземпляр. От такава нагла твар можеше да се очаква всичко. Не се съмнявах, че мога да я направя на пух и прах, но после Завулон щеше да ме изяде с парцалите. Онази можеше да подаде оплакване и тогава кой щеше да е на пангара? Не, май така нямаше да стане. 

Огледах се – бяхме пристигнали. Врачката, според спомените на онази жена, Виктория, живееше в голям, петнайсететажен блок с вид на кооперация от седемдесетте. Всичко беше порядъчно сиво, издраскано и мръсно. Присъствието на Тъмен Различен, особено Низш Тъмен, каквито бяха повечето вещици, обикновено имаше такъв ефект върху околната среда. Сякаш те сами привличат боклука и мръсотията, и гаменчетата, които ги предизвикват, за да черпят Сила от тях. 

Спрях пред входа и се замислих – ако онази наистина е врачка, значи е свикнала непознати хора да чукат на вратата й. Ако обаче влезехме заедно във входа, това щеше да предизвика подозрение. Глухарьов имаше вид ако не на ченге, то поне на рекетьор, а с тая униформа никой не би го сбъркал. Аз също бях в униформа, но можех винаги да извъртя нещата по някакъв начин. Освен това не се знаеше какви действия ще предприеме онази твар.

- Оставаш тук, Серьожа – казах аз и отворих вратата. 

Глухарьов тъкмо тръгна да възразява, когато го обезоръжих с думите:

- Няма как да извиня твоето присъствие горе, това първо. Освен това не знам на какво е способна онази.
- Именно затова трябва да съм горе!
- Именно затова трябва да си долу и да слушаш какво ти се казва. Не знам какво ще намеря горе, а ще съм по-спокойна и по-силна, ако ти си тук. 

Глухарьов тъкмо щеше да каже нещо в стил „тъпи женски“, когато му затворих устата с думите:

- Аз съм Висша Различна, Серьожа. Никой Низш Тъмен не може да ме докосне. Спокойно!