- Това ли е адресът? – попитах Глухарьов, когато той зави по някаква нашарена с дупки (или по-скоро кратери) задна уличка между блоковете.
Гадни блокове, не много високи, по около седем-осем етажа, но гадни. Типичния соц кошмар – мръсносив бетон, изпъстрен с петна от ръжда и курешки по горните етажи и графити по долните. Общо-взето, пълна дупка.
- Това е – отвърна ми той, докато паркираше.
Дръпна ръчната спирачка и каза:
- Слизай. Взе ли си пистолета?
- За какво ми е? – възнегодувах аз.
Въпросният кобур страшно много ми пречеше, да не говорим как се заплита с презрамките на сутиена. На мъжете им е лесно. Сигурна бях, че Ирина Сергеевна не носи нищо на рамо. Обаче още не бях проверила дали е точно така.
- Взе ли го или не? – попита ледено той.
- Взех го – предадох се аз и разтворих сакото, че да види. После почнах да си обличам палтото. – Само че не виждам смисъл от него. Не отиваме да го арестуваме. А и да отивахме, това нямаше изобщо да ни помогне.
Срещу Първо равнище ще мине само няк ...