Седи Мичо на пейката пред училището. Дошъл е да гласува.
Евентуално…
Само дето нещо го възпира. „Остатъчен морал“ – определи миналата седмица диагнозата приятелят му Доктора.
„Вредно мислене“ – отсече Киро и сипа още едно на Мичо. За освестяване.
Ама от какво да се освестява, когато и нему е ясно – в Ада е късно да правиш равносметка на живота си. Особено, когато този Ад е тук, наоколо ти…
„Бе, не му мисли много…“ – съветва го Отчето. „На тая ли Земя си роден – пътят ти е очертан… Можеш само да се разкайваш…“
Мичо не знае за какво трябва да се разкайва, ама е сигурен – все за нещо ще е. Като почне от раждането – та до сега…
И ето – вместо тихо и кротко, послушно и плахо да склони глава над машината за гласуване, да го отчетат в списъка, да влезе и той в колоната, в която крачка настрани се счита за бягство… Седи пред училището и мисли…
Бе, каква ти е ползата от мисленето, а, човеко? Каква? Докторът му препоръча: „Мисли само като легнеш. Ама уморен да си. Та да затвориш очи и да отхърка ...