2 min reading
Не те забелязах веднага. Прозорецът беше замътен, зад него плътната черна решетка и първоначалния мрак в неосветеното пространство навътре. Опрях се с ръце на стъклото и приближих лице - през моята козирка се виждаха само няколко космати топки, играеха си на гоненица. Две малки стъпала прецапаха през полезрението ми и аз отместих поглед встрани. Отдръпнах се уплашена. И когато отново се допрях до прозореца, ти ме гледаше право в очите. Кафеви зеници, почти като моите, изморени и потъмнели. Не беше отражение от стъклото, нито болна фантазия. Две космически, хипнотизиращи зеници, за онзи, който умее да чете езика им. От изненадата мисълта ми секна. Ти видя слисването, изписано по лицето ми, и разкриви уста в гримаса. Погледът ти ме пронизваше неприязнен, после се избистри насмешливо високомерен.
"И ти ли?" - попита ме с очи.
"Ние сме заедно..." - посочих ти и аз с очите другите накацали по стъклото чела.
"Ами...гледайте..." - не разреши, а просто констатира ти. Но не извърна глава към въ ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up