Алики тичаше по крайбрежната улица всяка събота сутрин.
За първи път го видя когато беше четиринайсетгодишна. Длъгнесто момче на нейната възраст, със стари, развлечени панталони и тъмносин пуловер. Стоеше заедно с баща си на потъмнелите от влагата дъски, които се точеха по целия край на крайбрежната улица, а в дървените стълбове под тях се разбиваха разпенените вълни. Баща му го учеше да лови риба. Алики спря наблизо и чу тихия им разговор. „Първо хвърляме подхранката, но внимателно – гледай да не плиска много!“ възрастният мъж се наведе и пусна нещо квадратно и тежко на вид във водата. То цопна и потъна безмълвно в зелените дълбини. „После закачаме червея на кукичката, по-накрая - нали знаеш, че зарганите не са много упорити. Като хвърлиш въдицата, държиш ръката изправена – така прътът след малко ще започне да трепери, а това е важно за примамката. Следи внимателно плувката през цялото време и не отпускай пръта.“
Алики не разбираше почти нищо от риболов, но гледаше очарована изящните ...