Евгени живееше в малък град. Хората се познаваха. Знаеха кой какво работи. Помагаха си, когато се налагаше. Младият мъж работеше в частна фирма. Заплатата му не бе голяма, но си я получаваше редовно. И му стигаше при неговия начин на живот. Имаше почивни дни, в които работеше по двора на къщата, в която живееше. Понякога излизаше на разходка или да пие кафе с познат. Една вечер след работа, той вървеше по пътя за своя дом.
- Евгени! - чу глас и се обърна. - Ех, че среща, ама! Да се бяхме уговорили нямаше да се видим, нали?
- Здравей, Ваньо! - отговори Евгени. - Отдавна не съм те виждал.
- Да пием по нещо? - попита Иван.
- Добре!
Двамата мъже влязоха в уютно заведение. Навън бе студено. Още щом затвориха вратата на бара усетиха приятна топлина. Поръчаха си. Иван изгледа своя познат и каза:
-Е, разправяй! Как си? Какво ново стеб?
- При мен всичко е както беше преди. Работя. От работа у дома и така. Нищо ново. Но да ти кажа доволен съм. Успявам да си посрещна това, от което имам нужда.
- Не мога да те разбера! - каза Иван. - Умно момче си, кадърно. Толкова хляб има в теб. И се чудя, защо стоиш в този забутан град? Знаеш ли колко пари можеш да изкарваш на друго място? И какво правиш сега? Работиш за мижава заплата. Плащаш си сметките. И почваш отначало, така ли? Помисли малко. Ето, аз сега съм много добре. Купони, барове вечерно време. Ходя тук там.
- На мен тук ми харесва! - каза Евгени. - Това е родното ми място. Както и на теб. Тук са ми корените. Знам къде мога да ида сред природата и да се заредя. Познавам и хората. Ти като си толкова добре има ли с кого да споделяш?
Иван се замисли. Наведе глава. Погледна към Евгени и каза:
- Важно е да си сред хора с висок стандарт и да изглеждаш така, сякаш и ти си нещо повече. Обличам се и отивам на събирания, където хората не са като тукашните гольовци, а всеки има нещо зад гърба си.
Евгени погледна Иван. Отпи от питието си. Огледа се и каза:
- Познаваш ми характера. Едва се сдържам, но ще ти кажа. Това, че сме от малък град по нищо не ни прави по-долни от другите хора. Ти също си тукашен. Май заприлича на онези прасета, които са хранени с ябълки много време, а когато почнат да им дават фураж лакомията им расте и демонстрират, че винаги са живяли в охолство. Рано или късно ще се озоват на място, където ще ги отрезвят.
- Ти обиждаш ли? - попита Иван.
- Не! - отговори Евгени. - За мен, родното място е свещено. Човек не избира къде да се роди. От хората зависи това място да се облагородява и да се подържа. Аз пък се чувствам добре тук. Имам си опора. Вие в големия град не знаете кой е лицемер. Не можете да разберете какво се крие зад привидните усмивки по лицата на хората. Всеки демострира нещо, за да спечели от някого. Няма чиста монета. Какво си мислиш ти, че те не виждат произхода ти ли? Не само, че го забелязват, но и зад гърба ти се подиграват. Използват те. И ти си радостен, че някой ти е обърнал внимание. Срам те е да кажеш откъде си. Защо?
Иван се замисли. Наведе отново глава, Погледна към Евгени и каза:
-Прав си!
Двамата мъже се усмихнаха. Поръчаха си по още едно питие. И си говореха. Спомняха си случи от миналото. Смяха се. Сълзи се появиха в очите им, когато си спомниха за хора, които ги нямаше вече.
- Това е, което трябва да те радва. Вечер като тази - каза Евгени.
- Радва ме! - отговори Иван.
Точните думи, казани от двама земляци, когато са в родното им място.

Явор Перфанов
13.12.2022 г.
Г. Оряховица