Пътят е дълъг... А мнения много! И във всеки случай не всички от тях целят твоето добро и щастието ти... Животът ми мина в борба за чуждата радост и удовлетвореност и нито един път не пожертвах хорските усмивки, за да почувствам топлината на своята собствена... А времето мина, както листопадът, който никой не забелязва в края на есента. Сега съм сама - без семейство, без близки, без приятели. Тоби е единственото същество, което има нужда от мен. Сутрин ме събужда с грапаво езиче и мяука, докато не ù дам малка купичка мляко. Живея в обикновен апартамент под наем. Добре, че е милосърдието на хазяйката, та да чака с месеци за да ù се изплатя. Не ползвам ток - не мога да си го позволя, откакто ме уволниха от втората ми работа. Не съм била достатъчно атрактивна, за да привличам клиенти в ресторанта. А и възрастта ми не позволявала да се задържа по-дълго на този пост... Когато си на четирсет, а изглеждаш на петдесет, няма как да предизвикаш съчувствие в очите на хората. А и всеки гледа себе си и е напълно прав да го прави... Всеки ден обикалям улиците и се моля за работа, като просяк за жълтици. Никой не се нуждае от моите услуги. Имам средно образование, владея английски на добро ниво, мога да рисувам и да пиша... Но на кой му трябват тези неща в днешния модерен свят? Дори и да имаш две висши образования, пак не си застрахован срещу суровата безработица, обхванала България. Гледайки назад във времето, откривам колко по-лесен е бил животът за мен... Сега спомените са единственото богатство, което ми остана. Само това не могат да ми отнемат, защото не е материално, а на хората друго освен пари не им трябва...

         През 2007 година се запознах с мъжа на живота си. Това, което ме накара да се влюбя в него, беше неподправеността му - не беше типичното момче на своето време, отличаваше се от другарите си и имаше абстрактен поглед за нещата от живота. Също като мен. По онова време учех в Езикова гимназия и бях пълна отличничка. Идеята бе той да работи, а аз да следвам медицина в чужбина. Нещо свързано с деца - така си го представях. Всичко вървеше по мед и масло, докато един ден семейни проблеми попречиха  на връзката ни. Отначало си обещавахме, че ще се справим и се вричахме в любов, като всяка двойка. Но с времето той се измори и борбата стана неравна. Замина за Франция през 2011 г. и така и не се ожени. И до днес знам, че ме обичаше, но не можа да преглътне огорчението, което му причиниха близките ми. Отначало пращаше писма и  с това запълваше поне част от дупката, разровена в сърцето ми, но с течение на времето спря. Дипломирах се едвам-едвам - предполагам, че учителите ми помогнаха от състрадание. Но не продължих образованието си - просто нямах нужния хъс и желание за борба, каквито имах преди. Намерих си работа като секретарка и прекарах следващите 20 години в монотонност и сиво ежедневие. Когато родителите ми починаха, се захванах с още една работа, за да припечелвам по нещо и да помогна на сестра си. Исках да постигне онова, от което аз се отказах. Тя също мечтаеше да учи за лекарка в Лондон. С времето събрах достатъчно средства, за да я изпратя в Англия и останах да живея сама. За разлика от мен, тя успя. Когато свърши с обучението си, започна работа в една от най-добрите болници в цяла Великобритания и се омъжи за виден бизнесмен, притежаващ редица фирми по целия свят. Отначало и тя пишеше и обещаваше да ме вземе при себе си, но когато един ден се премести в Германия, за да работи  в още по-квалитетна болница, и тя прекъсна контакт с мен. И до днес не зная как е и къде е...

       Всеки ден минава в борба за оцеляване. Изморена съм от всичко, но все нещо ме спира да се откажа от мечтите си. Е, да,  днес вече те са съвсем различни в сравнение с времето, когато бях млада и жадна за живот... Но и аз съм човек - искам да видя сестра си, да знам дали той още е жив и дали е добре... Забравила съм посоката на пътя към успеха... А някога винаги си повтарях едно изречение:

Пътят към успеха е обременен с много грешки и лични провали. Това, което трябва да направим, е да станем на крака и да следваме стъпките на нашата съдба, защото Бог вече се е погрижил да ги отпечата върху пясъка на собствената ни Вяра.

***

12 юни 2040г. 

Днес хванах кораба за Лондон. Така и не събрах пари за самолет, но вярвам, че ще успея да открия сестра си. По пътя си "Сан Марино" минава през малко градче във Франция, наречено Рокамадур. Вярвам, че Бог ще ми покаже посоката, а сърцето ще ме отведе до един стар познайник. Искам да изчистя душата си от раните, които така и не засъхнаха, а после да видя последната си роднина, преди да се върна в своя дом. Говорих с отец Иван да започна доброволна служба в манастира му. Най-накрая знам, че съм взела правилното решение, защото е крайно време да се опитам да се отплатя на Бог за всичко, което е направил за мен. Искам да съм близо до Него - само така ще открия пътя към духовното щастие! Това е, което имам сега... Понякога се чудя какво щях да правя, ако Господ го нямаше... Вероятно вече щях да съм се погубила от собствената си болка и угризения за това какво е можело да бъде... Но Той ме научи на една много важна истина:

Да бъдеш изоставащ невинаги означава да се откажеш и да не се бориш за първото място. Понякога това означава да станеш на крака и да направиш онова, което е необходимо, за да постигнеш нещата, които винаги си желал!