"И вместо отново да го лепя, разбрах, че, и счупеното ми отива..", Не свикнах да те няма
Случвало ли ти се е, читателю, противоречиво на времето навън, в теб да греят хиляди слънца, достатъчни, за да направят Вторника неотразим и блестящ?
За да се потвърдят чувствата, които изпитвах, няколко слънчеви лъча се подадоха иззад купестите облаци.
В мен се родиха проблясъците за най - синьото лято, което съм имала.
Усещането за синьото на морето и за дълбочините му, които обичах (нищо, че бях много зле с плуването).
Синьо като небето на ужасно любимия ми Пловдив и любимото Небет Тепе, откъдето обичах да гледам града, докато си пиех бирата, а слънцето се целуваше с небето, което на свой ред порозовяваше от срам.
(Или, както обичах да казвам - сменяше цветовете).
Синьо като капачката на Queens, на която пише: "Обичам те за няколко живота".
Лазурно денем и мастилено нощем, какъвто е, и хоризонта пред нас, читателю.
Може би така ще си спомням себе си или пък ми се иска така да бъда запомнена - изгубена в синьото на синьото лято...
Изгубена..
Обичах да се губя в синьото на небето; в дълбокото на морето и в крясъците на чайките.
В шума на реките и на дърветата, чиито листа вятърът докосваше нежно, като за последно.
Обичах да се губя в аромата на сутрешното кафе, в тишината на почивния ден и в спокойствието на гласа, и смеха ти.
(Най - любимите звуци).
Обичах да се губя и в нощта.
(Звездите ми бяха твърде любими, за да се страхувам от тъмното).
Мрак... Може би обичах да се губя в тъмнината повече, отколкото в светлината. Повече откривах себе си там, отколкото в приглушените отблясъци на деня.
"Дори и в най - ангелските умове има най - дяволски мисли", прочетох. От ония, които още от сутринта търсеха себе си на дъното на някоя чаша или почти пресушена бутилка.
Мисли, които се блъскаха помежду си, под звуците на "Лили", издрапвайки на повърхността под формата на най - организирания Хаос.
(Доколкото Хаосът можеше да бъде такъв).
И докато някои заспиваха в любими ръце, целувани, и обичани, обсипвани с целите любов и нежност на света, други убиваха вярата, и надеждата си в поредно питие.
Ние ли? Ние, читателю, с теб бяхме някъде по средата.
Не заспивахме в любими ръце, но пък имаше такива, за които копнеехме.
Не ни целуваха за лека нощ, но пък в малките часове на нощта, в които се предполагаше, че трябва да спим, имаше устни, за които жадувахме.
Имаше път, който беше ужасно дълъг, но си струваше да го изминем само, за да се огледаме в две любими очи; за да потънем в любимия смях и да притихнем като въздишка в равномерните удари на любимо сърце.
"Прави ми се любов с теб - силна, разкошна и до самозабрава любов. Такава, с която да потънеш в душата ми и да ме превземеш окончателно.
Искам да гледам отблясъците на портокаловия залез в очите ти.
Кожата ти мирише на ранно лято и ме упояваш до умопобъркване.
Прави ми се побъркваща любов, с теб! Любов като високоградусово вино, което да ме напива почти до безсъзнание. Искам да ме разтърсваш като гръмотевична буря и само при предчувствието за прохладен дъжд да изтръпвам.
Прави ми се любов! Силна. Истинска. Откровена..." С теб!
(Велина Маринова)
Защото си Любов, която ми ухае на тютюн и люляк..
Послепис: "Случва се, когато най - малко очакваш. И (ти) ми се случи", Даниса Исаева