27.

Настъпи тишина. После Йоан примирително каза:

- Да, разбирам – за да оцелее човек му трябва някаква идея. На животните им е лесно – оцеляват, защото инстинктът го изисква. Не разсъждават, а действат. И е вярно, че аз – а и мнозина, дори прекалено много от хората – оцелявахме като животни. Дори по-опасни от тях. Защото при нас има инстинкт, има и умение да преценяваме и планираме. Идея не ме е водила... И защо да мисля за бъдещето, когато миналото е черно, а днешният ден мъгляв...

Елвик кимна и се поизправи. Навън изглежда се спускаше вечер, лампите постепенно сменяха светлината си, стомахът подсказваше, че е време за вечеря.

Ама че работа – помисли си Йоан. Трети ден е тук, а организмът му започна да се нагажда според режима. Преди се сещаше за храна само, когато я зърнеше. И то в готов вид. Пасящо добиче не можеше да предизвика спазми в корема, но убито и разкъсано – вече стомахът му започваше да играе. Още повече, че рефлексът беше силен – кръв значи храна. Ако има време и възможност за печене... Добре... Но в много от случаите суровата храна беше приемана от организма като благодат...

Къде отиде капризният му стомах, оня хроничен гастрит, къде да търси хапчета...

Жизнената среда лекуваше бързо. Или убиваше – който както успее...

Елвик бавно започна – самопризнанията не се изстрелват като куршуми, те са болестни.

- Знаеш ли, и аз често съм песимист...

- Не съм песимист – каза Йоан – Скептик съм...

- Добре, скептик... Мисля си, че ние започнахме нещо. Може би след нас децата ни ще продължат... Колко деца? Как? Ще могат ли? Ще имат ли време? Защото диващината е като бурен – бързо заема териториите около си. А за тия територии трябва градинар. Да се грижи за културните растения, да ги полива, да ги тори, да ги пази от бурените. Но бурените не идват с парад или с огнева подготовка. Те се промъкват – малки семенца, подземни корени... И се увиват, задушават...

Той помълча.

- Нямам представа и за след година какво ще е. Понякога си мисля, че всичко това създадох, за да намеря работа на хората, да им дам перспектива за надеждата... Добре, да речем, че намерим и съберем всичко ценно от миналото... Което, разбира се, е абсурдно, но... И после? Нали това събрано е за хората? А те къде са?

- Наоколо ви – каза Йоан – Зад стените на селца, в стари укрития, по пещери, на острови... Има хора, има...

- Има – кимна Елвик – Но какви? Сам разбираш, че тук не е за всеки. Някой е готов да живее заради бъдещето, повечето искат да оцелеят в настоящето. И, ако може – други да им организират по-добрия свят. Да им построят утрето, а после да ги поканят в готовата нова епоха...

Йоан нямаше какво да възрази.

- И ние – Елвик завъртя ръка – всички тук, сме като в два свята. В днешния свят на смъртта и в утрешния на мечтата... Мъчим се да не обръщаме много внимание на ужасите сега, изживяваме кървавата реалност... За да успеят децата ни... Или внуците... Да са щастливи...

- Ако имате внуци – рече Йоан и съжали. Но Елвик изглежда беше мислил и по този въпрос.

- Така е... Никой нищо не знае... Но се надяваме...

После впери поглед право в очите на Йоан.

- Ти ще ни помогнеш ли?

28.

Йоан замълча. Отговорът беше ясен, но как да обясни, че помощта е едно, а вдадеността в една работа – съвсем друго нещо...

Да, помагаше им и сега – включи се в мисията им, без да го молят освежи храната, обаче...

Живееше тук, такива бяха правилата, спазваше ги. Пък и отговаряха на неговите изисквания от Евангелието му. Не ти ли вреди – помагай!

На първо място – да не ти вреди. Всякак...

Ти си основата на този свят. Който съществува, защото ти съществуваш. Своеобразен солипсизъм. Светът е твой – защото ти си го създал. Такъв, какъвто си можел да го създадеш. Смърт, жестокост, хищници, вечна борба... Докато успяваш... Това е твоят свят...

Премахнат ли те – изчезва и светът...

Затова трябва да се пазиш. Себе си – най-напред. Рисковете с твоя живот са рискове за света...

След теб щяло да го има? Да, бе... Кой ще го докаже? Кой ще го види? Кой ще го изживее?

Ето защо Йоан преценяваше всичко ставащо наоколо от гледна точка на личността си. Той! И после останалите – в зависимост от приближеността до него...

Е, преди беше друго... Но беше и друг свят...

Тогава в центъра му стоеше пак той – съставен от мнозина. Децата, жена му, родителите, близки, приятели, познати... По тази линия...

Тогава действията и помислите му зависеха от много пресичащи се интереси. Интересите на децата и жената, на цялото семейство, на близките хора...

Сега стана прекалено лесно. Една точка – той. И останалото се върти около нея.

Трябва му, харесва му, нужно му е... А как ще се отрази на него самия?

Хубаво е – обаче рискува себе си?

И колко от хубавото си заслужава?

Прицел в живота – през един мерник. Своя интерес...

Сега беше в друга среда – на хора, които искаха да възстановят предишния жизнен ред. Но – рискувайки себе си...

Тогава – за кого се жертваха?

Имаше ли смисъл да създаваш нов свят за непознати и далечни теб хора? Които може да са всякакви...

Себе си познаваш...

Аксиома – ти си най-най-най...

И тази аксиома ти дава сигурност...

А сега трябва постоянно да доказваш теоремата, че някой заслужава да те смени... Изобщо!

При което изходящото условие беше сътворено от някой друг. И резултатът щеше да е от полза за някой друг...

Е, Йоан нямаше нищо против да помага... Но – да помага... Не да се жертва за други... Непознати, далечни... Може би дори незаслужаващи... Със сигурност незаслужаващи – щом така леко щяха да приемат подарен им свят...

Платен с живота на Йоан... И други...