Когато се събудих в онази юнска сутрин, почувствах лекия ветрец, идващ отвън, от отворения ми прозорец. Освен приятна хладнина, той донасяше и ухание на скоро разцъфнал се люляк.
  Вдишах и издишах дълбоко. Усмихнах се и се надигнах от леглото, но ме проряза познатата болка в стомаха. Бялата ми нощница опря до пода, когато все пак станах. Бавно, геройски преглъщайки болката и още сънена, тръгнах към прозореца. Отворих го още по-широко и опрях длани на него.
  Вдишах отново люляковия въздух. Поглеждайки към небето, забелязах две малки птички да кръжат. Когато едната се спускаше надолу, другата я следваше. Те се гонеха, въртяха се, обикаляха короните на дърветата и не се отделяха една от друга. Изглеждаха сякаш се радваха да са заедно. Радваха се и на клоните, на които кацаха, и на листата... Радваха се дори на люляковия аромат. Чуруликането им приличаше на весел смях.
  Двете птичета се стрелнаха надолу и кацнаха във фонтанчето в градинката. Продължих да ги гледам. Започнаха да пляскат с крилца и да си мокрят перата. Тогава няколко слънчеви лъча огряха градинката. Птичките весело литнаха, закръжиха около фонтана и след малко пак кацнаха вътре.
  Вдигнах глава към небето, затворих очи и за пореден път вдишах и издишах дълбоко. Почувствах се щастлива. Радваха ме и слънцето, и вятърът, и веселото чуруликане. Изведнъж бях разбрала, че, въпреки болките ми, имаше хиляди други неща в този живот, които ме заобикаляха и бяха прекрасни, стига да го осъзнавах...
Затворих прозореца и бавно се запътих към коридора. Излязох от стаята.
 " Какво прекрасно утро! " - помислих си и затворих вратата след себе си.