На 28 поглеждам назад и учудено осъзнавам, че  няма никой след мен, значи не бягам.  Все бързам за някъде и, когато се спра, все не съм там, където искам. Щастието ... щастието просто си мени адреса.  И изглежда аз все попадам на някой от вече бившите му. Бих продължила решително, но не мога. Оглеждам с надежда наоколо. Може би бих успяла, само да имаше знак! Но няма. А сега накъде?

И цигарите спрях, а те ми помагаха да се концентрирам и да намирам изход от всичко, защото замъгляваха незначителното в живота ми. Само главното се виждаше и беше по-лесно за постигане така. Но сега, сега не пуша... заради теб. Ама, че работа!

Давам си сметка, че за теб съм била просто поредица от загубени ден, пропиляно време - нищо незначещо и добре забравено. Какво от това, че много неща за мен са започвали единствено с твоето име? Какво от това, че ти бе за мен „истинския”? Какво от това...?

 Уморих се да обяснявам, за да бъда обвинена в мрънкане;  или да споделям, за да кажеш, че само се оплаквам. Няма вече да те правя част от живота си, няма! Времето – то е прекалено ценно за всеки. И, макар аз да искам да спестя време за нас двамата, ти – ти искаш време за себе си. Като се замисля, „ние” не използваш с глаголи в бъдеще време, а може би трябва да съм щастлива, че въобще го използваш. Да, може би точно това трябва! Но как да ти обясня, че това не ми е достатъчно? Не мога само с това да продължа напред, сякаш всичко е наред, не мога! Без това няма усмивка, няма надежда, няма нищо, което наистина има значение. Всяка победа е просто загубена мисия, а всяко усилие - напразно направено.

 И сега, като знаеш, че не виждам смисъл, кажи - как да продължа и накъде? А, да, трябваше да предвидя този отговор. Не те интересува, вратата е широко отворена (но не и тази към  сърцето ти), свободна съм да правя каквото поискам. Разбира се, че това ще кажеш - нали си мистър „не ме интересува”.

 Малките жестове за теб са досада, по-големите – обвързване. Каквото и да правя, не е както трябва. Истината е, че аз не ти трябвам и го показваш.  Но въпреки всичко, по някаква причина, още си около мен. И не разбирам защо. В началото се влюбвах всеки ден отново в теб. Сега – сега се опитвам да намеря причина да те обичам и днес. Успявам все още да изровя спомени, благодарение на услужливата си памет, които да ми помогнат да те обичам и днес безрезервно. Някой от тях започнах да споделям с теб. „Помниш ли?...” - те питам аз. А ти студено отговаряш: „Не.”. И след поредния такъв отговор започвам просто да се чудя това дали е спомен или новосъздадена мечта. Как може нищо да не помниш?! Явно просто за мечти говоря. Мечти, спомени, каквото и да е - вече знам, че трябва дълбоко да ги заровя, защото няма кой да ги посрещне. Просто няма кой, вече знам!

И сега какво? На 28 – напълно ограбена – без потвърдени спомени, без общи мечти, без вяра в най-ценното – любовта; но чакай, все пак имам нещо - много сълзи. Оставам така с надежда една – да видя знак. След този грабеж, след толкова сълзи... би трябвало да съм по-лека, без никакъв товар на гърба си, нали? Оглеждам се пак. Само да имаше знак! Без този товар ще съм по-бърза от всякога... Дано този път ГО намеря преди да е сменило пак адреса, дано ...