На 28 поглеждам назад и учудено осъзнавам, че няма никой след мен, значи не бягам. Все бързам за някъде и, когато се спра, все не съм там, където искам. Щастието ... щастието просто си мени адреса. И изглежда аз все попадам на някой от вече бившите му. Бих продължила решително, но не мога. Оглеждам с надежда наоколо. Може би бих успяла, само да имаше знак! Но няма. А сега накъде?
И цигарите спрях, а те ми помагаха да се концентрирам и да намирам изход от всичко, защото замъгляваха незначителното в живота ми. Само главното се виждаше и беше по-лесно за постигане така. Но сега, сега не пуша... заради теб. Ама, че работа!
Давам си сметка, че за теб съм била просто поредица от загубени ден, пропиляно време - нищо незначещо и добре забравено. Какво от това, че много неща за мен са започвали единствено с твоето име? Какво от това, че ти бе за мен „истинския”? Какво от това...?
Уморих се да обяснявам, за да бъда обвинена в мрънкане; или да споделям, за да кажеш, че само се оплаквам. Няма вече ...