Jan 12, 2016, 7:52 AM

Само на една лъжа...(за конкурса) 

  Prose » Narratives, Others
1354 0 10
4 мин reading

 

Нали си спомняте онази снимка, на която малко момиченце е залепило нос на витрината на сладкарница? Сигурно в момента изглеждам по същия начин. Извинявам се предварително за хаоса, но мислите ми не са никак подредени.

  Стоя на тротоара пред прозореца на малкото кафене, лицето ми е зачервено от студа. Зад мен светът бръмчи, предпразнично забързан. Почти забравих, че съм излязла да купувам подаръци.

  Толкова съм близо до стъклото, че дъхът ми го е изпотил.

  Помещението е почти празно. Един възрастен човек в червен костюм, с бяла брада и куфарче говори по телефона. Сигурно работи в някой МОЛ, казвам си разсеяно. Двойка влюбени тийнейджъри се държат за ръце. Напомнят ми на времето, когато аз бях на седемнадесет. Бях си паднала по един съученик, през цялото време само го гледах и така и не посмях да го заговоря. Сигурно съм изглеждала много странна… Малко момченце, на не повече от пет години шепне нещо в ухото на майка си.

  Тя се усмихва и кима. По детското лице грейва смесица от изненада и радост. Не чувам думите, но знам какво казва.

  „Да, това е Дядо Коледа.“

  И ето го детското щастие, толкова близо, само на една лъжа разстояние.

  Опитвам се да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми. Мисля си за моят син. Филип, на две години и половина. Днес е ред на баща му да го вземе от детската градина, защото аз трябва да купувам подаръци.

  Хората около мен вървят внимателно по заледения тротоар, забили погледи в обувките си. Аз зяпах витрините. Как не се спънах в нещо, не знам. Но така го забелязах.

  Точно до стъклото, на малка маса за двама седи той. Не съм го виждала с години. Не се е променил изобщо. Кестенявата му коса все още стои в очарователен безпорядък. Очите му… Боже, никога повече не срещнах мъж с толкова зелени очи! Изпивам лицето му с жаден поглед. На масата до него – чаша кафе и червена шапка с пискюл. Усмихвам се отново. Да, изобщо не се е променил.

  Аз съм практично момиче. Винаги съм била. Още след като завърших гимназия взех живота си в ръце. Работих, учих, справях се сама. Кариеристка, ще кажете. Не ме е срам от това. Човек трябва някак да оцелява в днешно време. Имах план, разбирате ли? И го следвах, беше лесно, докато не срещнах него.

  Той разпиля света ми на парчета. С усмивката си, с невъзможно зелените си очи, с това, че превръщаше всяка своя мисъл в думи. Предизвикваше ме, караше ме да престъпвам границите си. Пращаше ми песни в един през нощта. Подаряваше ми книги. Алпинист. Любител фотограф. С него обикнах природата и планините. Единствените снимки, на които се харесвах бяха неговите.

  Все още пазя наша снимка, аз и той, на една пейка в парка в един пролетен следобед. Понякога я гледам и ми мирише на цъфнали дръвчета и дъжд.

  Той, с неговата глупава усмивка, с неговите невъзможни очи и карирана риза. И аз, опряла глава на рамото му, щастлива. Спомням си денят, в който я направихме. Още чувам гласа му. Говорехме дълго, държахме се за ръце, като онази двойка в кафенето. И аз, глупачката, с моите двадесет и пет неопитни години, се влюбих. Със същия успех можех да обикна вятъра. Но кой би устоял? Само го погледнете!

  Подпрял е брадичката си с ръка, точно там, където има трапчинка и гледа замислено през стъклото, право в мен. Знам, че не ме вижда.

  Сърцето ми препуска, иска да изскочи от гърдите ми. Протягам ръка към вратата, задъхана, пръстите ми треперят от вълнението.

  „Омъжена ли? Не, не съм омъжена.“ Репетирам наум.

  Защото там, на масата до прозореца, самичко, седи моето щастие.

  Само на една лъжа разстояние.

  Влизам с възможно най-уверената си крачка и дори не поглеждам към него. Мислите се блъскат хаотично в главата ми, докато си поръчвам кафе. Момичето зад бара се усмихва приветливо и ми пожелава Весели празници. Какво да направя сега? Да го заговоря ли? Или да изчакам да ме познае? Преди да реша чувам гласа му зад гърба си.

  - Марина.

  Обръщам се. Помни ме. Виждам в очите му познатият блясък.

  Сърцето ми се е качило в гърлото.

  - Андрей? – влагам във въпроса всичката изненада, на която съм способна.

  Може би малко преигравам.

  - Здравей.

  Подава ми ръка. Не знам защо, но очите ми се пълнят със сълзи. Преглъщам ги с мъка. Нали знаете израза за пеперудите в стомаха?

  Кани ме да седна при него. Държи ме за ръката и ме води до масата. Дърпа стола, аз сядам като в транс. Галантен, както винаги. Като че ли не е минал и ден. Усещам парфюма му, същият, като преди пет години. Чувствам се пияна. Говорим. Уж между другото той ме пита.

  - Омъжена ли? – усмихвам се, повторила съм лъжата толкова пъти наум, че вече няма значение – Не, не съм омъжена.

  И съвсем забравям, че съм излязла да купувам подаръци.

© Клара All rights reserved.

Мисли на конкурсна тема :) Не съм сигурна, че се вписвам в условията обаче. Ако не, е, ще опитам със следващата. Моля, кажете какво мислите! Благодаря!

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Прочетох с удоволствие. Успех!
  • Определено героинята ти вече не е "практично момиче". На път е да се превърне в "лошо момиче". Хареса ми. Интересно си го на писала. Успех на конкурса!
  • Замислих се над тоя хубав разказ. Дали лъжата помага в любовта? А подаръците, а Филип? Отворен край и предположения... Успех!
  • Вечната любов! И защо ли когато я имаме най-много лъжем? А Тя дали ни лъже? Хареса ми, успех!
  • Мисля, че си се справила много добре с темата! Поздравления!
  • Получил се е хубав разказ, с отворен, замислящ финал. Поздравления!
  • Хубава история, красив финал, хареса ми. Поздравявам те!
  • Добре поднесена, реалистична история. И от мен Браво!
  • Благодаря за хубавите думи!
    @vedrina (Марина Стоянова) Не беше нарочно, просто много харесвам името Извинявай, ако ти стана неудобно!
  • !!!
Random works
: ??:??