САМОТА
Всичко от градината беше прибрано. Земята се стелеше в нозете ù пуста и няма. Хладен вятър прошумоля в листата на стария клонест орех и разроши посивялата ù коса. Разпиляха се пожълтели листа по изсъхналата трева. На върха на оголелите клони на крушата блестяха като златни малки слънца няколко зрели круши. Тях не можа да откъсне – сланата ще прегори жилавите им опашки и те ще паднат на земята – последните плодове. Бездънното синьо небе ще потъне зад ниски свъсени облаци, мъглата ще пролази в клоните на ореха, на който тя връзваше някога люлката на Павли, но тук няма да бъде нито той, нито тя. Къщата и градината ще тънат в мрачна пустота, ще свири тъжно есенният вятър, а когато падне сняг, за пръв път пред уличната порта няма да има разрината пъртина.
Нов порив на вятъра я замери с пожълтяла шума и ледени тръпки полазиха по гърба ù, макар да грееше слънце. Тя се загърна в палтото, обходи с очи за последен път цялата градина и тръгна надолу по пътечката. Грабна претъпканите чанти ...