САМОТА

       Всичко от градината беше прибрано. Земята се стелеше в нозете ù пуста и няма. Хладен вятър прошумоля в листата на стария клонест орех и разроши посивялата ù коса. Разпиляха се пожълтели листа по изсъхналата трева. На върха на оголелите клони на крушата блестяха като златни малки слънца няколко зрели круши. Тях не можа да откъсне – сланата ще прегори жилавите им опашки и те ще паднат на земята – последните плодове. Бездънното синьо небе ще потъне зад ниски свъсени облаци, мъглата ще пролази в клоните на ореха, на който тя връзваше някога люлката на Павли, но тук няма да бъде нито той, нито тя. Къщата и градината ще тънат в мрачна пустота, ще свири тъжно есенният вятър, а когато падне сняг, за пръв път пред уличната порта няма да има разрината пъртина.

       Нов порив на вятъра я замери с пожълтяла шума и ледени тръпки полазиха по гърба ù, макар да грееше слънце. Тя се загърна в палтото, обходи с очи за последен път цялата градина и тръгна надолу по пътечката. Грабна претъпканите чанти и излезе навън. Докато заключваше пътната врата, мъка притисна гърдите ù, от очите ù се отрониха горчиви сълзи. Изкривила се под тежестта на чантите, слабичката женица забърза към автобусната спирка. Малкото селце ù беше скъпо - всяка уличка и пътечка, всяка къща, всяко дръвче ù беше до болка познато и близко. Струваше ù се, че раздялата ще проникне в любовта ù към всичко това и ще я осакати. И кой можеше да знае дали раздялата не е завинаги – зимата е дълга.

          На спирката чакаха на припек няколко души.

          – Накъде с този багаж? – заговори я един от чакащите.

          – В града отивам, при сина – отвърна тихо жената.

          – На гости! Хубаво, хубаво! – поклати одобрително глава той.

          – Не на гости. Ще живея през зимата при тях. Остарях, сама не мога да се справям вече. То за град ли съм аз, от село не съм излизала, ама няма как. Ни дърва мога да насека, нито пътека да си разрина.

            – Абе, какво да правиш, тъй ще е. Това ни чака всички.

           Замълчаха. Тя се вглеждаше в добродушното лице на мъжа, погледна и другите пътници и ù стана болно на душата. С тях беше свикнала, с тях беше работила в землището – знаеше и добрите, и лошите им неща. А там!?

           „С кого ще си кажа две приказки, та да ме разбере? Знам ги аз гражданите, по друг начин живеят, на други неща са навикнали, по друг начин мислят. Чужда ще съм в техния свят” – тревожеше се жената и се колебаеше дали да не грабне чантите и да се върне.

             Спирачките на автобуса изсвириха и той обгърна пътниците в облак прах. Тя взе багажа, направи колебливо няколко крачки и се стъписа. Тъкмо да тръгне обратно, когато събеседникът ù направи път.

              – Качвай се! Дай едната чанта да ти помогна!

              Тя седна с разтреперани крака на първата седалка. Преле­тяха край нея последните къщи. Спуснаха се по надолнището и селото остана далече назад. Виждаха се само върховете на няколкото тополи в училищния двор, които поклащаха голи вейки, сякаш за сбогом. Тя си представи грейналия на слънце белосан дувар на своя дом, над него златните плодове на върха на крушата, блесналата ослепителна шир на пасбището насреща – картини, така скъпи на очите ù. Стана ù дори страшно, като си помисли, че се отдалечава от всичко това.

„То ще съществува, но няма да мога да му се радвам. Ще виждам други хоризонти, но ще радват ли те моите очи? Може да са по-красиви, но ще ми бъдат чужди!” – вълнуваше се жената.

              Като слезе на гарата, казаха, че влакът имал закъснение. Притесни се тя, ще направи ли връзка на Горна Оряховица, как ще се справи там със смяната на влаковете.

            „Леле, божке! Ами ако другият е заминал?! Какво ще правя? Да вървя ли, да се връщам ли?! А Павли ще ме чака довечера, има да се чуди защо ме няма!” – свиваше се сърцето ù.

             Най-после влакът пристигна. Другият чакаше – успя да го хване. Беше препълнен, но се намери едно свободно място за нея. Едва тогава сърцето ù се отпусна. Голо поле се стелеше от двете страни на линията. Колелата ритмично тракаха по релсите и изтощената от напрежение жена се унесе в дрямка. Събуди я кондукторът да провери билета ù. После отново се унесе и почти проспа целия път до Русе.

           Близките ù я приеха с радост. Развесели се и тя, отпусна се душата ù. Толкова време беше живяла сама, толкова време беше мълчала. Грижеха се за нея: развеждаха я из града, на кино ходиха, на театър, по брега на Дунав се разхождаха. Но постепенно работата погълна всички. Всеки заживя своя си живот и тя трябваше да заживее нейния. Живот, на какъвто не беше свикнала, който я измъчваше, а най-вече с безделието. Можеше ли да стои затворена в апартамента на седмия етаж, когато краката ù не знаеха какво е почивка? На село на работа ще иде, ще се върне, ще ошета, докато наготви, докато прибере добитъка и то мръкнало. Хапне набързо и ляга, че сутринта всичко започва отначало в ранни зори. Тъй беше живяла години наред, още откакто почина Христо. Млада вдовица я остави, с невръстно дете на ръце, но тя не се уплаши, запретна ръкави и свърши каквото можа. Сина си изучи, къщата поддържа, пък и някой и друг лев успя да спести с много лишения. С всичко се справи, но остана мъката от тази дълга самота. Работа, работа и нищо друго не знаеше – нямаше време да мисли за друго. А тук? Изчисти за един ден апартамента и това е. Нямаше къде кръста си да поразкърши. Едно готвене и туй то. В града излизаше само да пазарува от близкия супермаркет. Не можеше да свикнe с шума, с многото хора, с дългите улици. Страхуваше се, когато преминаваше по пресечките. Загуби спокойствието и съня си. Струваше ù се, че чува всичко, което става в дванадесететажния панелен блок.

               Навън валеше дребен сняг. Леден вятър свиреше и го вър­теше на кълба, трупаше го на преспи. Мисълта я беше отнесла в родното село. Представяше си своя дом, затиснат под снега, без разрината пътечка, без коминът да пуши. Беше ù мъчно, сълзи течаха по хлътналите ù бузи и капеха по измитите и забърсани чинии. Нищо не виждаше, с цялото си същество се беше пренесла там.

              В кухнята нахълта внучката да попита нещо. Като я видя, че плаче, момиченцето се стъписа. Влезе и снаха ù. Тя видя плачещата жена, погледна дъщеря си и попита:

               -- Защо тревожиш баба си? С какво я обиди?

               Детето толкова се обърка, че не можа нищо да отговори.

              – Не ме е обидила, не е. Аз нещо... за село се замислих, домъчня ми. А то нищо не ми е сторило – проговори старата жена, като бършеше с престилката сълзите си.

              Майката извика дъщерята в хола да си поговорят.

              Разтревожи се Христовица: "Сега ще тормозят внучето заради мене, а то за нищо не е виновно. Само преча тук. Малко да се затопли времето и ще си замина."

             Щом денят нарасна и дойде време за работа в градините, тя се върна в селото. Там се успокои, отпусна се душата ù, заживя както знаеше. Като че ли никъде не беше ходила, нищо не беше се променило докато я нямаше. Но тишината и пустотата в тясната уличка сera ù се струваше по-тягостна от преди. Затова една вечер, като се връщаха с Петрана Хаджийката от хлебарницата, Христовица ù рече:

               -- В града лошо – много шумно, много хора, но все непоз­нати. Тук пък няма хора, тишина и пустота – пак лошо. В цялата улица аз и бай Кольо сме останали. И въобще, Петрано, за хора като мене място няма. Ни тук, ни там. Дето да ни сложиш, все не е доб­ре. Е, остани си със здраве! –добави тя и тръгна бавно по нейната улица, приведена от тежестта на чантата.

             А над селото се спускаше мрак. Не беше нито ден, нито нощ. Както и да кажеш, все ще сбъркаш. И тегнеше такава тишина, че човек можеше да чуе ударите на сърцето си.