Э

  САМОТАТА НА СИЛНИТЕ, ЧАСТ ТРЕТА, КОСИТЕ НА ЕЛЕКТРА

                      Глава пета, Отличникът

Може би все пак беше разбрала, каза си Нона. Или този въпрос беше извинението ѝ. Понякога дъщеря ѝ се държеше много грубо, дори баба ѝ се ужасяваше и биеше на съвест. Но Тони никога не се извиняваше.

  Също като баща си, установяваше с горчивина майката. Наистина, той не е бил груб с нея, но понякога не е бил прав, нали? Не може да е знаел винаги правилното решение, вярното съждение. Дори разбираше кога греши.

  Но въпреки това,  Нона никога не чу и дума на извинение. Тя не го правеше на въпрос. Беше безсмислено. Щеше да й обяснява с часове, с характерната си многословност,  защо не е виновен и защо тя греши, защо се е заблудил. Това било с най-добри намерения,трябва да го разбере...

  Да, тя го разбираше.Длъжна беше да го разбира и изслушва. Продължаваше да го прави вече петнадесет години. Не можеше да се откаже, това щеше да създаде усложнения.

  Без да забележи, Нона отстъпваше все нови и нови полета от семейната власт, свиваше се все по-дълбоко и дълбоко навътре в себе си и единственото, което искаше и за което се молеше, беше никой да не я следва в това отстъпление, дори и детето ѝ. Говореше все с едни и същи хора, все на едни и същи теми. Задаваше на пациентите си едни и същи въпроси , повече от учтивост, защото знаеше отговорите.

  Не можеше да се каже, че не обича професията си. Ако имаше нещо,  което я караше да се чувства нужна и достойна за уважение в тоя изпълнен с пропадащи създания свят без здрава почва и корени, то това беше именно работата ѝ като лекар. Не беше от жените, които правят от дома си убежище, но и не търсеше да се налага като професионалист на всяка цена .Катеренето по служебната стълба ѝ се струваше изнервящо и не си плащаше усилията. Не беше работохоличка, въпреки че не оставяше несвършена работа. Когато ѝ се налагаше да остане извън работно време, нервничеше, защото винаги имаше някакъв предварителен план,  който това оставане проваляше. Никога не беше мислила, че с работа ще запълни неуспешния си личен живот. От опит знаеше, че такива намерения рядко успяват и заблудата, че могат да бъдат осъществени, дава храна на безброй лични трагедии, най-вече женски.

   Разбира се, радваха я малките жестове на благодарност, доверието,  което изпитваха към нея повечето ѝ пациенти от първата среща. Може би ги впечатляваше педантичното изслушване, дори на маловажни подробности и особената акуратност в оформянето на рецептите, болничните листове, лекарските експертизи, сигурността, че ще получат точен съвет за всичко или ако нещо не беше в нейната област, насока за най-успешна консултация...

  Самата Нона нямаше частен кабинет и не смяташе за нужно да открива такъв, докато не влезе в сила законът за здравното осигуряване. Не беше нейна вината за обърканата система на финансиране, но не смяташе за морално да взема пари от хора, които всеки месец внасят данъци в хазната. Не се чувстваше и обвързана с лоялност към тази система, която не й даваше подходящ за положението и труда й стандарт, но и пациентите нямаха вина за това.

   Вече повече от двадесет години, ако се сметне и студентството, се занимаваше с медицина. Толкова беше свикнала с особения светоглед, създаван от тая наука и допълван постоянно от все нови и нови болки, че не се питаше има ли и друг начин да се гледа на живота. Според нея, беше ограничена само от липса на достатъчно средства. Липсата на някакъв хипотетичен кръг хора,  с които би могла да бъде близка, вече не я отчайваше.

  А връзката с Иван донякъде беше допирателна между нейния свят и сферата на висшите национални ценности,  които той вярваше,  че изповяда. Тя доста точно го познаваше и знаеше, че те наистина са траен елемент от съзнанието му. Подкрепяше усилията му, но и приятелството не пречеше да вижда обречеността на повечето от тях. Наистина не беше негова вината и не беше задължен да си я измисля. Провалът на коалицията на последните избори обрече него, депутат трети мандат и влиятелен бивш министър, на тъпчене на едно място. Вече твърде дълго беше само лидер на опозицията и Нона си даваше сметка, че приятелят й само губи от това. Не го криеше от него, а и той сам си знаеше. Този мъж беше създаден за действие на широко поле, беше го правил вече известно време и не можеше да се примири с рамката, която събитията му наложиха. В разцвета на силите си, скоро навършил четиридесет и пет години, той не можеше да се върне към научните си занимания, не и в страната, където живееше. Трябваше да направи избор и той го стори. Много неща му се струваха дребнотемие, но за разлика от Нона, той беше надарен с безкрайно търпение за всичко, което вършеше. За своя изненада, тя го забеляза и в отношението му към себе си. Това я накара да се разкае за някои свои прибързани изводи.

  Той наистина не можеше да стои бездеен. Изборите бяха голям удар, въпреки че в неговия район коалицията беше спечелила най-голям процент и това не беше случайно. Всички знаеха основната причина за провала. Лошата организация, личните конфликти, беглия, дори инцидентен интерес към избирателите, характерен за повечето му колеги. Това трябваше да се промени и то много бързо. Никога не беше мислил,  че ще се занимава с партийна работа, мразеше самото наименование, но нещата си имаха имена. Това, което се очакваше от него, беше работа  именно за оздравяването на политическата сила, която го беше издигнала.

  Само той си знаеше колко лични обиди и нападки беше преглътнал, колко пъти се беше превръщал в посредник между особено честолюбиви личности , които се дърлеха за глупости, колко саркастични подхвърляния за личните си политически амбиции беше пропуснал край ушите си.

   Той самият беше убеден, че политическата сила, на която беше представител, ще донесе добро на страната, така както преди три годни като министър вярваше,  че ще я преобрази и върне в една уважавана общност, към която някога е принадлежала. За Нона беше наистина интересно да установи, че Иван вярва в това,  въпреки скептицизма си на много образован и прозорлив човек.За нея самата и в най-очевидното съществуваше съмнение, но той не заставаше на тези потъващи пясъци на мисълта.

 “Тоя народ не заслужава друго, освен комунизъм!”,беше заявила тя след изборите. Мислеше, че така му помага да го понесе.

“И какво, ще оставим всичко на самотек ли? След като го объркахме толкова...”

 Виждаше го рядко, дори и говореха по телефона не много често. Но в нейния живот той беше едно особено състояние на нежно съпричастие , което не винаги се нуждаеше от присъствието на обекта. Въпреки големите неща,  с които живееше, нямаше човек, който така добре да я слуша и разбира. Затова не се тревожеше, че е толкова далеч от нея. Беше доволна, че се чувства добре, че е достатъчно силен и издръжлив за да се справи с безкрайните пътувания, случайните хранения, съвсем противопоказни за деликатния му стомах, с дима на цигарите на другите. Беше доволна, че и така успява да си почива.

  А той се беше научил да си почива по най-невероятни места и в най-невероятни моменти - в колата, в банята под душа, когато понякога изключваше  и не чуваше нищо от казаното от някоя досадна личност, по време на кратките спирания в някои прекрасни кътчета на страната. Изпитваше съжаление, че няма достатъчно време да се наслади на всяка случайна пътека и да проследи докъде отвежда...да слезе по нея до дъното на дълбока крайпътна пропаст...

-Още ли мислиш, че съм малко бавен? - попита я той веднъж.

 Тя се засмя. Беше забравила, че го е казала. Той преливаше от енергия. Вероятно предишното състояние на малко забравени рефлекси се е дължало на лекарствата за язва, които вземаше или на затормозяващата болка...

  Нито тя, нито той знаеха кога ще бъдат заедно, дали това ще стане след седмица, месец или година. Но това някак си не я вълнуваше,  защото те и без друго изживяваха нещата заедно, дори без да се виждат.

  А Тони научи за него от едно телефонно обаждане. Отначало гласът я сбърка с майка й, после разбра за грешката си, извини се и затвори. Тони познаваше този глас. Беше много характерен с това меко”р” на фона на иначе твърдия западно български изговор. Беше сигурна , че го  е чувала и по-рано. Гласът потърси майка й на малко име, после чак попита за “доктор Нона Кондова”.

  Тони разрови книгите от секцията и измъкна неголяма книга с меки корици . Вгледа с в портрета на първата страница. Значи, този е, без съмнение,тайният приятел на Нона! Дори книгата е с автограф. Да, това е!

  Майка й се среща с Иван Кондов, който почти всеки ден се появява по телевизията в централните новини. Кога обаче става това, момичето не можеше да проумее.

   Започна трескаво да мисли. Да,сигурно когато я изпраща самичка на село. Дали той идва у тях? Едва ли. Ако беше така, сигурно щеше да открие нещо. Не може някой да дойде и да не остави следи. Тони се гордееше с наблюдателността си. Знаеше,  че това качество изобщо не е присъщо на майка й. Тя постоянно оставяше следи от личния си живот, въпреки че се опитваше да го крие. Тони ги надушваше веднага.

  Тая книга, например .В нея намери квитанция от хотела в Пловдив,  където майка й беше прекарала нощта. Дали с него? И защо не я е изхвърлила?

   Тя и не подозираше, че тази книга Кондов беше подписал доста преди да започне да се среща с Нона, преди изобщо да подозира коя е тя.

  Именно затова тя не беше изхвърлила квитанцията, беше си отбелязвала страниците с нея. След това вече не държеше такива неща.

  Тая квитанция просто означаваше, че тя е спала в хотела. Сама, защото той се беше върнал в София същата вечер след срещата с избирателите си  на представянето на книгата.

  Ако майка ѝ е невинна, защо тогава е купила книгата, защо е ходила в Пловдив и защо изобщо се интересува от икономика? Беше прочела книгата, дори беше подчертавала и записала някои коментари. Защо? Заради него, за да му хареса! Жените така правят,  когато искат да свалят някой мъж, това Тони отдавна го знае. Майка й се е опитала да научи нещо повече за него самия от книгата му, от това,което е писал. Мъжете са толкова открити! Тях човек винаги може да ги опознае. Майка й беше опознала Кондов дотолкова, че се срещаше с него. И сега той я търсеше. Навярно искаше да се видят.Иначе защо един мъж ще търси една жена? 

  И какво толкова му харесваше? Не беше по-хубав от баща ѝ. Баща ѝ беше красив, това Тони можеше да установи от някои стари снимки, а и дори само като го погледнеше. Отдавна прехвърлил петдесетте, той беше много хубав мъж с благородна осанка.

  А Кондов? По-млад, чаровен, умен, наистина хубав, но по-скоро някак особено, непривично хубав. Просто един хубав мъж.

  Тони също го харесваше от по-рано. Преди няколко години беше казала на майка си, че не може да запомни никого от политиците. Според майка ѝ и нямаше нужда. Но може би ѝ прави впечатление поне един...оня, с мекото “р”?

- Иван Кондов ли? - попита момичето - Той е хубав, наистина е хубав! Обаче, мамо, сигурно е бил винаги отличник! И много е слушал майка си и баща си...За разлика от мене...

  Тони беше познала. Както се оказа по-късно, Иван наистина беше бивш отличник и любимец на учителите си. И както повечето момчета - отличници, направо върха. Такъв продължил да бъде и като студент. Като капак, винаги  беше слушал родителите си, беше се грижил за тях, без да им създава неприятности,  като  всеки добър единствен син...

   Като баща й, също единствен син, който сега гледаше престарялата си майка. Изобщо, между тях имаше много общи неща и майка й сигурно го знаеше. Нещо повече, това сигурно беше типът мъже, които я харесват.

   И така, тя вече знаеше кой е избраникът  на майка й. Между двете се натрупваше мълчаливо подозрение , което избиваше в кавги по съвсем невинни и дребни поводи. Не помагаше и присъствието на баща й. По-рано Тони се въздържаше в такива случаи, но сега вече пет пари не даваше.

  И той беше виновен! Защо я търпеше? А може би  не знаеше? Да, сигурно не знаеше, Това беше обяснението. Иначе щеше ли все да я съветва да слуша майка си и да й дава пример колко организирана е тя, колко бърза и точна...

  Ами ако не знае, трябва да научи! И тя ще му каже, разбира се. Така е редно, тя беше убедена, че върши нещо съвсем редно.

  Занесе му книгата и му разказа за телефонния разговор. Баща ѝ беше потресен. Неговите съмнения бяха потвърдени. Жената, на която вярваше както на себе си, му беше изневерила. Не само това, тя му изневеряваше от дълго време и продължаваше да го прави. Започнаха мъчителни периоди на дълги обяснения, разпрострени и ненужни подробности, мълчания и безполезни уточнения, безкрайни телефонни разговори. Баща ѝ като че ли беше превъртял на тема писма. Пишеше всеки ден дълги писма в дебели пликове във време, когато никой не пишеше писма и пощата се състоеше само от известия за ток , банкови сметки и вестници. Майка ѝ ги четеше с каменно изражение и не отговаряше на въпросите ѝ какво толкова си пишат. Тя не му пишеше. Изпрати едно единствено писмо и то трудно можеше да се нарече интимно. По-скоро беше анализ на чувствата на Александър към нея. Надяваше се по този начин да му помогне да стане по-ясен за самия себе си.

  На всичкото отгоре, той не можеше да пази тайна. Беше споделил за проблема си с много хора. С майка си най-напред, с майката на Нона, със съпруга на сестра ѝ. Близките на Нона не знаеха какво да кажат, те не очакваха от него да ги направи страна в спора им. А майка му само го съжаляваше.

  Отначало Нона беше вбесена, след това се опита да го склони да не продължава да изнася на показ нещастието си защото става смешен.

 Молеше го да спре с обясненията, за да не я загуби съвсем, да си останат приятели и родители на Тони. Тя искрено вярваше, че е възможно. Какво общо имаше тук страстта? Но той не я послуша и тя се затвори съвсем  и отговаряше със студено и премерено безразличие, непреклонна в решението си да продължи. Той не можеше да я сломи, тя щеше да излезе победителка.

“За нищо на света няма да се поддам, мислеше тя, не и заради него, не и заради никой друг, заради никого!Какво иска той от мене, как смее да го иска, когато никога не е бил с мене наистина, за продължително време, когато никога не ме  е питал как живея, освен формално, без желание за отговор... Никой мъж не е бил истински и продължително с мене и затова никой няма право да настоява да остана завинаги с него!”

  В този момент тя слагаше под общ знаменател всички мъже и ако някой я беше запитал дали Иван влиза в това число, без колебание би отговорила утвърдително.А после би се замислила.

  Първо, защото той дори не беше направил опит да й налага някакво обвързване. Знаеше колко е чувствителна на тая тема. Нищо , че беше женен и не смяташе да проваля брака си. Мъжете не се съобразяват с тия подробности и често искат от приятелките си да им принадлежат изцяло, въпреки че не могат да отговорят със същото. Те просто не се сещат, че в тоя случай взаимността е задължителна. Искат го от съпругите си и това е второто несъответствие. Беше естествено за тях, при присъщата им полигамност, но едва ли беше причина жените да се примирят с това.

  Не, Иван не беше го поискал. Не че не го мислеше, а защото знаеше, че няма да го получи. И дори много щеше да усложни нещата .Беше безсмислено да спори с Нона за семейната екология, там, където тя се чувстваше най-силна.

 Изобщо, събитията следваха естествения си ход. Тони внимателно наблюдаваше и двамата си родители и през ума й понякога минаваше бегло съжаление за стореното. Но следващата мисъл го прогонваше.

“По-добре е така! Така всичко се знае. Тя трябва да се откажа, да отстъпи, заради мене трябва да го стори. Длъжна е да запази семейството...”

   Това звучеше много смислено, така постъпваха героините от сериалите. Жертвоготовно се отказваха от най-големите си и истински любови в името на някой невъзпитан пубертет.

  Но с майка й това не ставаше. Тя беше все така затворена , непреклонна, точна в действията си и почти показно организирана. А баща й постепенно започна да се успокоява и примирява с действителността.Той приемаше с благодарност  трохите внимание,  които Нона не би отказала на който и да е отдавнашен приятел, на който и да е уважаван роднина.

- Нямам нищо против и да ме съжалите  малко, беше казал той и от погледа на Тони не убягна как майка й сви устни в презрителна гримаса.

- Ти изобщо нямаш нужда от съжаление, каза тя. Тони не разбираше изворите на майчината си гордост, за нея съжалението не беше лошо чувство.

  Самата тя беше предмет на железен контрол от страна на майка си. Трябваше да се подготви за приемен изпит и Нона не допускаше отстъпление от програмата. Купуваше сборници, търсеше учители, самата тя проверяваше решените задачи и обясняваше нерешените. Александър, въпреки инженерното си образование, се откачи с думите , че вече е изгубил връзка и ще му е трудно да си припомни. Това будеше недоумение у Нона. За нея нямаше проблем да възстанови някога наученото. Отдаваше го на недостатъчния интерес на Александър към дъщеря му в частност и към живота въобще.

   Тони, разбира се,негодуваше от това натоварване. Опитваше се да се измъкне,понякога откровено се преструваше на изморена,доспиваше ѝ се. Не че не искаше да успее,но защо трябваше да се мъчи толкова!

  Майка й също се изморяваше но стискаше зъби и продължаваше. Чувстваше се като на едно предълго самотно родео с млад и много опърничав кон. Нямаше никаква сигурност,  че като го пусне сам ще бъде вече обязден . Балансът между сдържането и пришпорването, между страстните тиради и биенето на чувства, студеното амбициране бяха лабиринт без край. Къде беше началото, тя вече не  помнеше. Единственият път беше напред.

   Вече почти не вярваше, че това обяздване някога ще свърши и младата кобилка ще се носи в красив и свободен бяг по най-прекрасния и правилен път. Нона се убеждаваше че това не  беше нейния път, а  пътят на Тони.

 “Трябва да се примирите, доктор Кондова, каза й веднъж регистраторката  Красимира, хубава черноока жена, майка на двама пораснали вече сина, трябва да се примирите,да приемете децата си такива каквито са. Не бива да ги насилваме...”

  Разбира се, та нима тя някога е насилвала дъщеря си!

“Молете се , докторке,  каза й пък санитарката Мария, нищо няма да помогне на детето ви както молитвата...”

“Моля се, каза си Нона, във всеки миг се моля, дори когато се опитвам да й заповядам. Боже,моля те, нека да не избухна, нека се въздържа, Господи! Знам,  че не е права, но нека този път се въздържа. Помогни ми да отстъпя,  когато не искам да отстъпя, помогни ми да приема нейното желание,  дори когато виждам че няма основание!Тя ми е дете и все някога ще разбера защо съм била толкова упорита, дори толкова жестока. Боже, да можеше да я накарам да се труди само с обич, не искам друго, нека го постигна с обич, а не с насилие! Помогни ми да бъда по-търпелива, Господи! Знам,  че това е главният ми недостатък, помогни ми точно сега да го превъзмогна! Никога не съм успявала да се преборя с нетърпението и досадата , нека сега успея, само сега! Знам,  че е различна, знам че е дете! Знам,  че иска да постигне нещо, но не вярва в силите си...

  Бях нетърпелива с родителите си, със сестра си, с други хора, които обичам...Помогни ми да не бъда такава с детето си.”

- Някога ще ти е признателна, казваше майка ѝ, но сега се дърпа. Защо, и тя не знае...

- Не искам признателност и сигурно никога няма да я чуя да го каже. Искам да успее и да е доволна от живота си.

 Нона не беше права. Десет години по-късно Тони  с трогателни до сълзи думи благодареше на майка си от Америка за това, че я е възпитала като истински и стойностен човек, а не я е оставила лигла и бебе.

   Нейният живот беше минал през какви ли не кошмари. Тя самата не знаеше дали да изпитва задоволство от него. Беше време, когато се чувстваше във водовъртеж, безпомощна и неспособно да се бори. Нямаше никакви причини да се съпротивлява на инерцията, освен грижата за насъщния.

  Не искаше да си спомня този период. Кошмарната зима на деветдесета година. Обикаляше магазините с едни и същи празни рафтове и стискаше в ръка ненужните купони с надписи ”сирене”, ”олио”, ”колбаси”,  срещу които не можеше да вземе нищо. Чувстваше се неспособна да се грижи за детето си. Трябваше да стои с часове на опашка за да придобие скъпоценния продукт. Това беше данъкът, който плащаше,  за да бъде нахранена.

“Тони трябва да яде сирене, повтаряше си с тъпо упорство, сирене и мляко...яйца имаме...”

Млякото свършваше рано и когато изобщо можеше да купи, беше по няколко литра, които отнасяше в къщи като скъпоценност и квасеше. По селата не бяха се появили кравите в частните дворове. Това стана на следващата година и белтъчната храна на българските деца беше вече осигурена, независимо дали живееха в селата или близкия град.

 Тази зима приличаше на приказка за ада, страшна и нечувана досега.Голи дървета,черно -бели улици, вятър, който носи мръсотии от неприбрания боклук в препълнените контейнери. Службите по чистотата на практика не работеха,  защото липсваше бензин. Размазани сенки с торби и чанти, с гладен и нечовешки поглед...Отдавна в тази страна никой не беше гледал така, подобно на първобитен маймуночовек, полудял от търсене на препитание...Тук всеки можеше да посее и ожъне на собствената си земя... НЯКОГА, а не сега.

“Тони трябва да яде сирене, необходима ѝ е белтъчна храна...а и тя много обича сирене! Организмът има нужда...за костите!”, убеждаваше се тя, повтаряше като олигофрен объркани и елементарни обяснения за митарствата си по магазините.

  Стоеше на голяма опашка пред Халите наред с облечени по най-живописен начин пенсионерки, шумни циганки и мълчаливи, с угрижени погледи работещи жени на зряла възраст, облечени с последното предизвикателство на някаква самовдъхновяваща ги елегантност. Опитваше се да общува с тях, беше напрегната  до краен предел  и го правеше несъзнателно за да разтовари напрежението. Видя позната - дребна женица, тъща на неин колега, прословутия Господинов, когото намокри на Богоявление. Тя беше осведомена за какво точно чакат и дали ще стигне до тях. Носеше множество купони,вероятно на всичките си близки и ако успееше да ги остойности,  щеше да се прибере, натоварена като баба Костенурка от детските приказки. Предложи на Нона да си групират купоните и да се наредят всяка на различен щанд, за да успеят да вземат от повечето неща. Нона ѝ беше благодарна за куража и енергията,  която излъчваше. Беше ранен следобед, но мрачното ноемврийско слънце сякаш бързаше да затвори кръга с безкрайна изпълнена  с безпокойства и омрази нощ.

   Може би сега щеше да успее. Около нея се трупаха все повече и повече жени. Не бяха нито весели, нито отчаяни, само делнично общителни. Какво ги караше да говорят с непознати, да споделят...сивото време и безнадеждната нощ? Или общото изпитание на което не се виждаше краят?..

  Чу се шум от превъртане на ключове и големите метални врати  го повториха в резонанс. Отвори се само едната от тях. Беше висока, но недостатъчно широка. Тълпата се люшна и политна напред или по-скоро се разплиска като жива вълна. Всеки напираше да влезе първи, никой не беше сигурен че ще успее, ако не се блъска. Входът се задръсти, не можеше да се мръдне. Някой отхвърли Нона настрани, а друг я притисна към ръба на външната врата. Студеното желязо навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в подребрието й и тя можеше да си представи какво ще стане,  ако натискът продължеше. Мозъкът ѝ почти беше замъглен от кислородна недостатъчност. Ако не успееше да се измъкне, можеше да се разкъса черния ѝ дроб... голям кръвоизлив... шок. В тая лудница кой ще извика линейка! Натискът растеше. Тя изпъшка и се опита да му се противопостави. Изпитваше болка и ужас. Не можеше да си поеме дъх. Искаше да се върне, но и това беше невъзможно.

 “За едно сирене...Господи, възможно ли е? Аз да умра заради едно сирене! И да не мога дори да се откажа от него! Никакво право на избор...”

  Но Тони трябва да яде сирене...

  В този момент отвътре излезе мъж на около петдесет години и застана пред вратата с мрачен и ядосан поглед. Тъпа ярост преливаше от цялата му груба, набита фигура с изпъкващо под престилката бирено коремче. Сигурно беше от персонала на магазина и вършеше грубата хамалска работа. Никой не би му обърнал внимание, ако магазинът беше зареден с достатъчно стока и можеше да се пазарува, както го правят навсякъде по света.

  Това, което го правеше забележителен, беше голямата метална кука с която обикновено извличат касите с напитки до рампата и която държеше в ръката си. Може би беше обичайно да я носи в себе си. Но той я вдигна и размаха заплашително.

  Жените изпискаха, после притихнаха. Притисната зад по-високи от нея, Нона не можа да види какво става. По реакцията разбра, че случилото се е необичайно. Изведнъж чу гласа на една  жена от опашката, доста по-назад от нея. Беше добре облечена дама на около шестдесет години, с добре боядисана коса и навярно образована.

-Но какво правите вие? Вие разбирате ли какво правите, господине? - дори в тоя критичен момент тя говореше литературно, на  “Вие”, стилно. Сигурно и не можеше да говори иначе и Нона си помисли колко много прилича на покойната ѝ учителка по литература.

- Срещу кого размахвате тая кука? Има ли тук някой да ви заплашва? Я ни вижте по-добре, има възрастни жени, които могат да ви бъдат майки!

   Мъжът остана така, вдигнал куката в ръка, а тя продължи:

- Как не ви е срам? Как можете да вдигате ръка срещу нас! Срещу жени, които искат да нахранят семействата си! Дръпнете се да минем , господине, не влизайте в грях!

 Той постоя още миг,навярно не можеше бързо да отстъпи. Неповратливото му съзнание бавно изкарваше на повърхността си някакви спомени, някакви угризения, нещо, което беше разкъсани дреболии съвест...Все пак,  не можеше да се пребори с необходимостта да отстъпи. Тя беше много нова и сложна за него. Сигурно цял живот беше унижаван като неквалифициран работник от най-долното стъпало. За него висшестоящи бяха обикновените продавачки,  а господар управителката. В къщи навярно беше деспот и децата и жена му се страхуваха от него , но го и търпяха, защото той носеше храната, а в тия времена това беше същественото.

   Тълпата зашумя, циганките също надигнаха глас.

- Ти деца нямаш ли, бе? Ти жена нямаш ли, бе? Сигурно и нея плашиш с тоя кол! Какво ти пречим, отвори и другата врата да влезем и да купим,  каквото се полага, имаме си купони! Ще си вземем сиренето и ще си отидем по живо, по здраво!

“Прави са жените, отвори и другата врата да минем по-лесно!”

  Най-после се появи и една от продавачките, слаба висока жена.

“Митко, ела вътре! Пусни жените да минат!”

   Може и тя да му беше заповядала да удържи напора на тълпата на всяка цена, но не беше предвидила какво може да стане. Намеси се да предотврати глупавото и ненужно насилие, което висеше във въздуха.

  Наложи се да повтори заповедта. Обученото животно с човешки образ послушно реагира на привичния глас и се отдръпна. Нона почувства облекчение. Пред очите й просветля и тя успя да се придвижи. Тогава видя отблизо жената , която се беше обадила. Беше нейна пациентка, наистина бивша учителка.

- Благодаря ви, вие ме спасихте, каза й тя, щяха да ме смачкат...

-Много сте бледа, доктор Кондова, лошо ли ви е?

- Не, добре ми е, само ме притиснаха към вратата...

 Нямаше сили да коментира станалото, другата жена също. Успя да се добере до щанда за сирене. След половин час чакаше на входа познатата си, която се появи с две торби захар. Поеха всяка по своя път. Нона тръгна пеша за в къщи. Това, което носеше не тежеше никак, а не й се блъскаше в препълнените и нередовни автобуси. Сигурно щеше да престои на спирката повече време от необходимото да се прибере пеша.

 Изведнъж се почувства щастлива. Закуската на Тони беше осигурена, а може би и вечерята. Препечена филийка със сирене сутрин, сирене със яйца вечер...

  И се пробуди. Щастлива или само доволна? Хайде, бъди честна със себе си, та ти беше направо пропаднала в непознато блаженство, когато си мечтаеше за тези бъдещи пирове! Беше напълно неочаквано. Чувстваше се щастлива.

  От храната, от мизерната храна. Нима не беше я изработила? Нима не беше изработила много по-голямо количество от това кило сирене? Тя, която се мислеше за интелектуалка, беше прекарала часове наредена на опашка за евтина дажба, доведена до отчаяние,  че няма да успее, че ще я изпреварят, ще свършат всичко... или просто ще я смачкат преди да се добере до щанда...

  Не можеше дори да се изненада от откритието си, не можеше да му се надсмее, както имаше навик да се смее на всичко , което показваше някакви нейни неочаквани слабости. Може би беше естествено да се сниши, да намали до поносима степен нуждите и скрупулите си,  за да оцелее  в тая ненормална обстановка...да се свие до състояние на минимален живот както някои растения и низши животни ..За да оцелее. Можеше да й се наложи да върши още много неща, които никога не беше вършила. Да, имаше изход. Пак имаше изход.

   Беше запалила печката с долнокачествени брикети. Добре че коминът дърпаше силно и не пушеше. Продължи да мисли, какво друго можеше да прави? Държавата беше раздала поредното морковче на грешните си роби, които бяха посмели да пожелаят свобода. Беше им простила и пак ги беше нахранила... Щеше да ги храни и занапред, както тя прецени,но винаги достатъчно, за да не се почувстват прекалено гладни и готови на саморазрушителен бунт. И достатъчно малко, за да не станат много лениви или много силни... Изобщо, разумно достатъчно. Някой знаеше кое е това разумно достатъчно.

 Щяха да нахранят и ония тридесет и шест процента, които гласуваха за опозицията. Значи и нея също. Някой знаеше какво й трябва сега. Тая изхвърляща серен двуокис печка и тая буца сирене.

  Миналата седмица ходиха на село – тя, Тони и една приятелка на дъщеря ѝ. Двете момиченца се радваха на много прости неща там. На малкото коте, което намериха под градините, на зайците, на разходката из лунния пейзаж на открития рудник. Смееха се весело и ядяха от пилешката яхния , на село поне пилета имаше.

   Когато стана време за връщане, видяха, че на автобусната спирка е цял панаир. Децата успяха да се качат в автобуса , избута ги услужлив едър мъж, обаче Нона остана навън с тежката чанта в ръка. Някой вдигна  багажа й и тя се отзова на стъпалото на автобуса. Видя отдалеч облените в сълзи лица на децата и усмивката на една възрастна жена, която ги успокояваше:

“Не плачете, майка ви сега ще се качи, няма да я оставят! Искате ли да се обадя на шофьора? Ето, видяхте ли, че се качи?”

 “Ти все последна се качваш, забелязал съм го”, казваше  баща ѝ, тогава той беше още жив и в сравнително добро състояние. Нона не знаеше какво да отговори, но и той едва ли имаше нужда от отговор.

  Пет години по-късно ,тя си спомняше тия преживявания с още по-непреодоляно чувство на страх. Страх, че може да се повторят. Никой не можа да каже защо страната трябваше да мине през това чистилище. Насилените обществени отношения, безименното подтисничество , което още не беше назовано с истинското му име, изкуствения недостиг на стоки, на обикновени човешки радости, странното свикване с оскотяването, с подаянието като форма на заплащане...всичко това я караше да се чувства като нищожество. Не беше наясно дали наистина живее. Не знаеше какво е да се живее някъде другаде, не вярваше на филмите и книгите. Книгите бяха писани от интелектуалци , за  които никога не е било трудно да обядват висококачествени и диетични продукти. Ако в кафето им е нямало захар, то е било не защото им е свършила месечната дажба, а защото се страхуват за килограмите си.

  Никога не беше мислила за емиграция. Имаше много мотиви да остани в България,  въпреки че не показваше силен и неотразим патриотизъм.

“Не могат всички да се махват, казваше на племенника си, никога не е било така, дори когато са ни владели турците. Тая страна не е за оставяне, а за преобразяване. Или по - точно, за възстановяване на истинската й същност. Родителите ти също остават...Някой трябва да го стори, разбираш ли? Някой трябва да тегли бремето и по всичко изглежда , че ще сме ние, дори и да не го искаме. А ние очакваме да ни помогнете! Затова си помислете добре!”

  Можеше да премълчи последните изречения, но юношата и без това го знаеше. Децата задаваха въпроси защо нищо не се променя, защо не се оправяме...но скоро щяха да престанат!

  Пет години.

“Може и да е глупаво, докторке, но аз вярвам само на Иван Кондов, много му вярвам!”, беше й казала Красимира,  без дори и да се досеща за отношенията им.Трябваше той да остане в управлението, каквото и да му струва!”

“Не съм само аз, щеше да й отговори той, имаше и други, а те не мислеха вече като мене...някои се измориха...Нона, не знам дали не съм сгрешил нещо много важно, а другите да са били прави...”

   Тя знаеше продължението. Беше почувствала абсурдността на света много пъти, беше наясно с привидността  на всичко,което се правеше. Богатствата бяха за тези, които се осмелиха да ги заграбят в мътните времена на така наречената “промяна”.

   А може и да беше съвсем естествено да съществуват места по света, където нищо не се случва и тя да страда напразно от застоя. Просто живееше на едно такова място на нищо случване и трябваше да го приеме. Ако можеше да се пренесе в друго измерение и само понякога да наднича тук...за да установи , че е все същото...Тогава щеше да си зададе въпроса:

“Какво съм правила там толкова години? Нищо от това не е мое, нито черно - белият унил град, нито празният хладилник тогава, нито пъстрите витрини сега  и препълнените магазини с недостъпни стоки...скъпите пошли рекламни представления...нищо от това не ми принадлежи и аз не принадлежа на този свят...Нито дори на дъщеря си, с нейната нова страст по магическото око и компютрите...Може би е нормално да съм извън времето си...Защото съм неспособна да го приема и безсилна да го променя. Но какво всъщност е моето време? Нима мога наистина да се чувствам своя в някакво измерение?”

  Ако го беше казала на Иван, той в никакъв случай не би го приел.Не, не можеше да съществува такава страна на нищослучване и той щеше да го докаже. Или да се умори да търси доказателство след доказателство, защото тя щеше да го обори...

  Елегантна, но сдържана, сърдечна в отношенията си, но абсолютно тайна в преживяванията си, енергична по инерция и от безизходица и силна по принуда, тя ежедневно се бореше за глътка въздух, за миг пълноценен живот. Не можеше да сподели с никого нищо, а само на парче отразяваше досадата на другите от съдбата им. Единственият човек , на когото можеше да опише съвсем точно всичко,  без да бъде сигурна,  че ще получи подкрепа от него, беше Иван. Той й даваше едно съпреживяване. До такава степен бяха слели възприятията си за света , че се оказваха безпомощни пред едни и същи неща и събития. Това я караше да плаче от безсилие. Все повече чувстваше бремето на пропуснатото и сега пропусканото.

 “Тона, което пропускаме сега, го пропускаме завинаги...”, му беше казала на четиридесет и петия му рожден ден. В тоя миг ги прободе една и съща болка , едно и също желание . Да се родят отново, близко един до друг, в едно и също време...И без да кажат дума повече, забързано оставиха слушалките. Говореха по телефона рано сутринта и денят ги чакаше. Денят, поредният ден, който ги разделяше...

“Не, каза си Иван, така няма да продължи повече! Вече ще използвам всяка възможност да я видя! Ако няма такава, ще я създавам.”

“Да, каза си Нона, трябва да го срещам по-често, много по-често, дори и да не сме сами.Трябва да бъда по-смела, да кажа открито , че искам да го виждам, че ще отида да го видя когато мога, когато желая...На кого да кажа? Може би на него самият най-напред.”

  Беше много странно , че точно това е проблем при близостта,   която съществуваше помежду им.И двамата се страхуваха да не прекалят.

“Не, помисли си тя, вече поуспокоена в следващия отрязък от време, трябва да е сигурно,  че това няма да му причини нещо лошо...че няма да бъде скандал, че няма да даде храна на клюкарските рубрики във вестниците...че противниците му няма да се възползват... Изобщо, трябва да се обмисли. Може би има начин да сме заедно и да се спазят всички тези правила...”

“Все пак, трябва да я предупредя, беше заключението на Кондов, тя толкова държи на това. Много е заета и не може да превключи изведнъж когато ме види...Не е толкова лесно да тръгне за някъде заради мене. Може да се случи нещо непредвидено на дъщеря й ..или...”

   Беше объркан. Но пропуснатото сега е пропуснато завинаги...

  Нона не се сети,  че вече на няколко пъти Кондов се беше движил съвсем открито с нея, бяха нощували заедно в хотела и въпреки еднаквите им фамилии едва ли някой би я сбъркал с жена му. Представяше я на хората с които му се налагаше да общува с думите:

“Това е доктор Нона Кондова, моя приятелка.”

  Нямаше начин това да не е известно на жена му или на многобройните репортери , които си изкарваха хляба като отразяваха всяка негова стъпка. Но пресата вече не се занимаваше с личния живот на известните хора, не и сериозните издания. Нона не беше си задала въпроса дали Иван е пренебрегнал вече условностите и кога го е сторил. Егоистично от нейна страна , но подсъзнателно смяташе, че е длъжен да направи това. Той също не се питаше дали тя иска подобна стъпка от него. И двамата проявяваха странна нерешителност когато трябваше да бъдат щастливи само за себе си.

   Иначе Иван щеше да се сети, че за приятелката му нямаше пречки да се среща с него откакто Алексиев знаеше за отношенията им. Не беше длъжна да спазва приличие , ако никой и не го очакваше от нея.

  Двамата чувстваха ограничения , които вече не съществуваха и трябваше да се случи нещо особено разтърсващо,  за да им покаже колко се заблуждават. Бяха израснали с едно постоянно самонапомняне  за незначителността и невъзможността на личното им щастие. Опитаха се да подкупят собствената си неудовлетвореност с привидно добре уравновесени семейства, с поносимо обществено и професионално положение. Преди още да почувстват безумното разочарование на отрезвяващите четиридесет години, промените бяха грабнали Иван и го бяха хвърлили в един водовъртеж от нови заблуди , които така добре се вписваха в мисионерската му душевност. Въпреки пословичния си трезв поглед, той никога не оставаше без надежди и планове за бъдещето.

  Изповядаше някакъв странен песимизъм, предсказваше винаги лошото,  което можеше да се случи, но това беше песимизмът на оцеляването. Защото той винаги намираше поле за действие  и при най-трудните условия. Това се отразяваше и на хората край него и се случваше така, че се появяваше и укрепваше нещо ново като идея, структура или завършеност.

   Никой не мразеше повече от него фанатиците, идеалистите и неудачниците.

   А Нона? Затаила срамежлива надежда, чието съществуване никога нямаше да признае, тя понасяше удари без посока, удари, които не оставяха синини, но от ден на ден обезсилваха все още много младото ѝ упорство и желание за пробив. Щеше да е много просто да си постави за цел да придобие изцяло един мъж – бащата на Тони, Иван или някой друг, още несрещнат. Щеше да се бори с другите неща, които го владеят, с другите хора, с другите жени... И щеше да е щастлива,  че го има.Щеше ежедневно да крои сложни маневри , да измисля ласки и ласкателства, които да го задържат, думи и действия, които да го накарат да й вярва безрезервно,  дори когато го лъже, думи на омраза, които да го накарат да се върне , ако е намислил да си отиде...Щеше да се застрахова по много начини и пътища, да се бронира с привидна безпомощност, щеше да го моли за съжаление и съчувствие когато вече няма нищо друго, да призовава съвестта му, да спекулира с чувствата към детето...

  Тогава всичко щеше да е наред. Щеше да превръща обикновените храни в шедьоври, щеше да пере и глади ризите му с показна любов...

   И какво ли не още! Колко много неща можеше да стори, ако целта ѝ беше да се сдобие с един опитомен домашен, сигурен мъжки екземпляр от племето си. Без значение как се чувства той и какво си мисли за нея.

  Та нима мъжете имат чувства? Повечето жени, които познаваше смятаха,  че мъжете са само сетива, стомах и сексуални притурки. Понякога Нона се опитваше плахо да ги разубеди, да им дава примери за мъжка любов и грижовност, но рядко я изслушваха.

 Ако някой я попиташе какво е направила за да привлече някой мъж, тя много би се замислила,  преди да отговори. Не владееше изкуството на флирта и никога не залагаше на първичната игра на погледи, двусмислени думички, сподавени смехове и прочие. Беше много откровена и тая откровеност се изразяваше или като неделикатност  /в младежките ѝ години  /или като срамежлива гордост по-късно. Сама не знаеше защо все пак някои мъже я бяха харесали като жена за известен период. Може би защото беше сексуално много удобна жена, която се приспособява към изискванията на партньора и се стреми да вземе от него най - доброто. Но горецитираното не беше съществено при продължителна връзка,  където рано или късно това се постига  с времето.

  Погледната отстрани, навярно беше скучна. Та къде можеше да я види един мъж за първи път, освен в кабинета й ? Изрядна и на разстояние - нима такава жена се харесва? Можеше да попита някого от приятелите си.

  Например Иван. Какво значение имаше, че се беше влюбила в него от разстояние, много преди да се срещнат? Има ли мъж, който да си пада по такава любов? Звучеше старомодно и дори глупаво, ако не беше му дала да разбере на какво равнище се движи мисловната й дейност.

  Впрочем, какво общо имаше любовта с мисловната дейност?

  А защо й беше да знае какво  го задържа при нея?

  Беше се отзовала до него в особено труден момент и той беше пожелал да й разкаже за себе си по начин, който никога до сега не беше използвал. Тя беше предпазлива и избягваше оценките , макар че понякога той настояваше да ги чуе. Не разбираше страха й от някакво влияние,  което не беше търсила и предвиждала. Той нямаше нищо против да се влияе от нейното мнение.

 “Боя се да не остана в твоите очи само терапевта, слушателя, стената на плача...Аз самата се нуждая от някого в тази роля, но това няма да си ти...не защото не си способен да разрешиш проблемите ми, не,не за това...”

  А той от своя страна се боеше от друго. Бяха много близки, но той не можеше да я отдели от професията ѝ. Може би съчувствието ѝ понякога беше прикрита досада от ен-тия пациент в кабинета ѝ. А той беше следващият...

   Срещаха се винаги след предварителна уговорка. Като в приемен ден на всеки политик или в графика на всеки търсен лекар...

    Не можеха да се отърват от прекалени скрупули и безпокойства, не можеха да приемат срещите си непосредствено , да изключат за определено време, само тяхно,само лично... Твърде дълго бяха живели без такова време. Някой трябваше да разкъса тоя кръг. По-силният или по -зависимият от тази любов...

   Всичко това преминаваше през съзнанието на Кондов , докато се движеше с голяма скорост по магистралата. Беше събота и беше прекарал напрегната нощ. Заспа късно, събужда се няколко пъти и не смееше да мръдне в общото легло за да не събуди жена си и да не се налага да дава обяснения. Решението да потърси Нона беше взел на зазоряване и то беше толкова безспорно, че се учуди на себе си. Каза, че тръгва към С. без да обяснява защо. Когато излезе на магистралата разбра,че вече не усеща снощната тежест в гърдите. Дори не беше сигурен, че ще я намери в града.Можеше да е на село при майка си.

“Може да отида и там, просто трябва да я видя..”

  Изпитваше неистова нужда да бъде с нея. Може да  беше егоизъм или глезотия, но всеки имаше право на това в края на краищата. Не бяха свръхчовеци, не бяха роботи...Само не бяха предвидили , че тая необходимост от общуване ще нараства с времето.

   Същият импулс го беше накарал да я потърси преди повече от година, когато една се беше съвзел след тежка операция за перфорирала язва на дванадесетопръстника. И тя беше откликнала. Достатъчно бърз и достатъчно обмислен отговор. Нямаше смисъл да отлага и да се преструва, самата тя му беше предложила връзка. За първи път, едва сега, той си помисли, че тя сигурно много преди това е чувствала тоя неудържим подтик да го види. Но не е могла просто да тръгне към него. Защо? Не беше достатъчно смела, дори беше стеснителна. Разбира се, беше жена.Жена, която го обичаше.

  Можеше да я разбере, сега вече можеше.

   Почти не познаваше този град. Не си спомняше кога за последен път е бил тук. Може би просто е минавал с влака на път за Бургас. Може би за него той е бил град, през който просто се минава, но никога не се слиза от влака. Спомни си какво му каза Нона за София. Град, който тя не обича. Сив и самотен. В него винаги вали.

   Не беше се замислял дали в София наистина вали толкова често. Той много отдавна живееше там. Присъстваше в град, където тя не намираше място за себе си.

  Целият им досегашен живот беше минал така. Никога заедно  и никъде. И дори когато се обичаха, мястото където живееше единият, се струваше неинтересно и непривлекателно на другия. Не знаеше дали тя би напуснала С., макар че не го харесваше особено. Там си беше изградила среда, дом, равновесие.

“Каква заблуда, продължаваше мисълта си Кондов, винаги си мислим,  че ще срещнем най-свестния човек, най - търсената жена задължително на най-красивото място...в планината,  където слънцето блести в снежните писти...на море с невероятен бански, в луксозен ресторант, в самолет за чужбина...Никога просто в град, който не посещаваш, защото не ти е интересен.”

 Той си припомни кого срещаше на подобни хубави  места. Възрастни двойки чужденци или групи подрастващи,пияни новобогаташи с палавите им,  не особено добре облечени съпруги или любовници, затворени в себе си интелектуалки с купища фасове в пепелниците пред тях...Никога нищо подобно на жената, при която отиваше. Съвсем разбираемо. Най-често тя можеше да бъде видяна в малката провинциална белодробна болница,  където все правеха ремонти на старата сграда.

  От лявата му страна вече зеленееха тук- там залесените хълмове на Сърнена гора със скупчени червени селски покриви по тях. В ниското белееше голям жилищен комплекс без зеленина между блоковете.

 “Не е тук, съобразяваше той, тя каза че е на северозапад...”

   Ето я бензиностанцията. Сега наляво. Беше доста трудно да се оправи между блоковете, кварталът беше на няколко нива, но Иван се учуди колко много от откъслечните обяснения на приятелката му бяха останали в паметта му. А тя твърдеше, че не може да обяснява.

   Един завой,втори...дали имаше още? Колата се катереше  на север  и на високо. Дали не трябваше да попита някого? Например тоя мъж, който е заврял глава в колата си? Нещо го караше да се старае да се справи сам. Ако успее, значи е заслужил да я намери...

  И в тоя миг видя номера на блока. Беше написан с големи цифри и се виждаше отдалеч.

Асансьорът. Нямаше значение кой асансьор. Нямаше значение и кой е у тях. Той търси Нона, дошъл е заради това. Иска да я види и ще я види.Вълнува ли се?

  Тя ще се зарадва, разбира се, че ще се зарадва...

“Звъни продължително, каза си, звъни докато те чуе..Да те чуе,  където и да се намира...”

.................