Самотната пейка
Подухваше лек ветрец. Голите клони на дърветата мързеливо се полюшваха. Студът полепваше по кожата ми и я караше да настръхне. Навън бе пусто. По алеята вървяхме само аз и разпилените ми мисли. В ума ми бяха толкова неща. Едни- глупави и детски, други-сериозни, неизбежни. Мислех си за бъдещето. Сравявах себе си с другите. Какво съм аз? Седнах на една самотна пейка. Вдигнах очи и погледнах към небето. А то беше бяло, забулено от облаци. Само няколко гарвана се чернееха в далечината и грачеха заглушително. Звукът ме пронизваше и всяваше страх в душата ми. Но останах на самотната пейка. Продължих да съзерцавам гледката и да мечтая. Малки сълзи се пързулнаха по измръзналото ми лице. Не, не знаех какво става. Защо плачех? Защо хабях сълзите? Нямах причина. Просто така... Не бях нито щастлива, нито нещастна-целият ми живот бе сив като онзи облачен ден. А сълзите продължаваха да падат, бяха като известие за предстоящия дъжд.
Хвърлях безжизнени погледи на околните предмети, сяк ...