3:46 а.m.
Исках да се махна от задуха. Нямаше и капка кислород. Въздухът беше отрова. И не, не от цигарения дим, който се беше пропил отдавна в кожата ми… И не, не от ферментиралите изпарения, идващи от устите на алкохолизираните гости. Не можех да дишам, защото нямаше откъде. Нямах нос, нямах дробове, нямах тяло, нямах „Аз“.Нямаше ме.
Бях изчезнала някъде. Нямаше ме, но не можех да дишам. Усещах, че се задушавам. Задушавах се от липсата си. Бях смачкана. Като свършил фас, вече никому ненужен. Намачкана, там в пепелника на всички клиенти, аз бях фасът, който щеше да изслуша тонове с дим. Там в пепелника, смачкана и умряла, без да мога да кажа нищо.
Повдига ми се… Мисля, че има някакъв лимит на всичко, и моят лимит да бъда „фас“ дойде.
- Красива си!
- Направи си кафе, аз черпя!
- Ухаеш хубаво!

Чувам само:
- Ти си фас.

Истината е, че в едно кафене, виждаш хората съвсем истински. Те идват, усмихват се, мръщят се, приказват си, пият, напиват се и винаги дрънкат… я за разбития си брак, я за разбитата си съдба, я за разбитите си мечти. Има и други, които не говорят за несполуките си, но пък така сластно обсъждат чуждите. От тях ми се повръща. Раждаш се значи, майка ти почти не умира в мъки, за да се родиш, после оцеляваш по някакъв начин детството си, и срещаш хиляди хора, които биват замесени в твоята съдба, придобил си честта да имаш местенце на Земята – да стъпваш, да късаш цветята ѝ, да пиеш от соковете ѝ, да ядеш плодовете ѝ, и ти в благодарност на всичко това прекарваш, и без друго нищожния си живот, в мизерстване. Да обсъждаш клетите чужди съдби. Отврат. Ще ида да повърна и пак ще се върна да пиша.

Има и едни, които са двата вида заедно, плюс още една екстра. Скучно им е.
Всичко им е досадно. Идват и пуфкат:
- Ох, скучно ми е, какво да правя?

Е, как може да ти е скучно?! Прилошава ми като чуя такова нещо. Особено от млади хора. Ами разходи се, спортувай, отиди на кино, излез с приятели, седни на някоя пейка, наслади се на небето, започни да учиш нов език, прочети някоя нова книга, изучи някого, някой нов човек. Има толкова много неща за правене, толкова пъстри и разнообразни, за всекиго по нещо. Когато нямам много работа, дори в „Миража“ не се вайкам - „ О, скучно ми е!“, а чета вестниците, списанията и най-вече наблюдавам хората, опитвайки се да нанижа събраните мъниста, които ще ме доведат до отговора на въпроса: „Защо се раждаме и каква е мисията на всеки от нас?“

Но каква ти въобще мисия, след като животът е толкова скучен за някои?
Добре, ако ти е скучно в момент, в който нямаш „време за убиване“, например - между работа и среща, между два полета или подобна основателна причина, разбирам. Ама да ми кажеш, че цял ден умираш от скука, и от една седмица „нямаш“ какво да правиш, значи ти нямаш „време за убиване“, ами живот за убиване, приятелю! Чакаш си, чудиш се как да си убиваш времето всеки ден, че да си мине целият ти живот и после какво? Да си умреш…
Следователно - чакаш да умреш.
И най-сетне да те избави смъртта от скуката. И даже да чакаш ти е скучно. Ужас. Идва ми на такива да им кажа:
- Самоубий се! Ще отървеш и мен, и себе си от мъките ни. Теб - да умираш всеки ден - от скука, а мен - да те слушам.

Спестявам си го, разбира се. Аз нали съм фас, мълча си там в пепелника, правя се, като умряла мечка, че не горя вече… Само тайно изгарям всяка мозъчна гънка, за да съм неспособна да размишлявам над тия глупости. Иначе ще ви илюстрирам как изглеждам на живо – като домакиня от реклама за прах за пране, която току-що е получила благодарности от мъжа си, че му е изпрала ризата, оцапана с червено вино, и ще може да иде на важната си среща. (Той други ризи няма...). Така тъпо и наивно се усмихвам, кимам, опитвам се да прикрия всяка част от тялото ми, която ме издава, че искам да се гръмна, и се чудя…
„Той сериозно ли не забелязва с каква досада го слушам?“

Но явно, когато досадата се е пропила в цялото ти съществуване, ставаш резистентен към нея, и преставаш да я забелязваш. Просто съществуваш. Чрез нея.

Запалих цигара и я наблюдавах, без да си дърпам. Гореше, ставаше все по-малка и малка. Представих си живота на един такъв човек. Пали го и чака да изгасне, без да го живее.

Дръпнах силно, толкова силно, че се закашлях. Няма да наблюдавам как гасне, нито цигарата, нито живота.
Ако трябва ще се закашлям понякога,
но ще живея.